– Пред­ста­ви си – каза при­яте­лят ми, – че сега ще сле­зем от тази кару­ца, ще потър­сим изво­ра и извед­нъж ще се осво­бо­дим от всич­ки­те си стра­хо­ве. Някак­ви без­дел­ни­ци чакат там, на завоя, къде­то скло­нът вече се скри­ва от лис­та­та на дър­ве­та­та; те искат да се качат на кару­ца­та. Макар това да е заво­ят, къде­то, ако сле­зеш, няма да има пове­че страх, виж­даш, че вина­ги има и кач­ва­щи се… И не си мисли, че не знаят; знаят много добре, но чове­кът си е такъв – силно прегръ­ща дър­во­то, викай­ки: пусни ме, пусни ме!

Аз слу­шах, не исках да съм като прегръ­ща­щи­те и вика­щи­те, но малко се боях. Не ми бе леко на сър­це­то. Вярно е, че без­стра­ши­е­то е далеч от мен, без­раз­съ­ден пък въоб­ще не бих могъл да се наре­ка, сме­лост­та не е моя харак­тер­на черта. Да посмея ли да стъпя извън добре позна­ти­те гра­ни­ци на живо­та си? Въп­ре­ки че поня­ко­га стра­хо­ве­те ми ме заду­ша­ват, все пак, като си ги позна­вам, ми дават и сигур­ност. Да, все още се държа за тях.

– Хайде, Бог да те бла­гос­ло­ви! – каза при­яте­лят ми на кару­ца­ря, който без­мъл­в­но покла­ти глава, без дори да се обър­не към нас, дока­то сли­зах­ме. – Ела, изво­рът е ей там, хайде да вър­вим! – и уско­ри стъп­ки­те си, а аз едва можех да го насти­гам. И гово­ре­ше:

– Ако сле­зеш тук, можеш да се отър­веш от всич­ки­те си стари при­яте­ли, тво­и­те стра­хо­ве, които отдав­на те преслед­ват, появя­ват се отно­во и отно­во и те след­ват, искаш или не, все ходят по стъп­ки­те ти. Колко пъти си мис­лил, че си успял да избя­гаш от тях, ала при след­ва­ща­та стъп­ка си осъз­на­вал, че все още не си се отър­вал. Точно това, от което си искал да се изба­виш най-много, те след­ва неп­рес­тан­но.

– Да, за съжа­ле­ние, невед­нъж съм имал това чув­с­т­во – казах тихо под това­ра на исти­на­та.

– Но забе­ля­зал ли си, че онези твои стра­хо­ве, които вече не те пла­шат, неза­бе­ле­жи­мо са се изпа­ри­ли! – енту­си­а­зи­ра се при­яте­лят ми, а аз бях по-скоро апа­ти­чен. Обяс­не­ни­е­то му не ме граб­на осо­бе­но, започ­нах да раз­съж­да­вам и се зачу­дих дали не ме е страх да изгу­бя стра­хо­ве­те си?

– Но тази игра е така­ва – някои хора изли­зат от нея, други тъкмо сега се при­съ­е­ди­ня­ват. Едва ли забе­ляз­ват с какво се наемат – и про­дъл­жи да гово­ри енту­си­а­зи­ра­но. Гла­сът му омек­на в при­ят­но бъб­ре­не и съп­ро­вож­да­ше ритъ­ма на раз­ход­ка­та ни, десен, ляв, напред, отно­во… Мис­ли­те ми бяха съв­сем дру­га­де, сякаш бяха изос­та­на­ли от вър­вя­що­то ми към изво­ра тяло.

„Ужа­сът… кога­то сту­де­ни­ят допир про­пъл­зя­ва по гърба ми и натис­кът в гър­ди­те ми спира дъха. Тяло­то про­явя­ва кри­тич­ни реак­ции: зени­ци­те се раз­ши­ря­ват, кръв­но­то наля­га­не се вдига, сър­деч­ни­ят ритъм се учес­тя­ва и се потя с онази ужас­на сту­де­на пот. И всич­ко това не е, за да видя по-добре ава­рий­ния изход или да мога да скоча, а само да може още по-добре да про­ник­не в мен ужа­сът през по-широ­ко отво­ре­ни­те ми очи, и вмес­то да ско­чат, кра­ка­та ми напъл­но да се вко­ре­нят в земя­та. Да завиб­ри­ра учес­те­ни­ят ми пулс заед­но с пул­си­ра­не­то на стра­ха, да поема задъ­ха­но сту­де­ния му и гор­чив мирис…”

– Ти въоб­ще слу­шаш ли? Вземи тази тояга, ще ти е от полза при изкач­ва­не­то! – заръ­ча при­яте­лят ми и малко, но съв­сем малко ме изка­ра от унеса ми.

– Раз­би­ра се, да му се не види! – казах по-скоро на себе си, откол­ко­то на него…

„Стра­хът има нужда от нови и нови роби. Ако някой от ста­ри­те се опита да избя­га, ста­рае се да го върне. На тези, които се стре­мят да се спра­вят, затя­га заду­ша­ва­щия каиш. Не пуска ста­ри­те и съби­ра, вер­бу­ва нови. Стра­хът е склю­чил с мен кръ­вен съюз; нане­съл ми е рана, през нея изсмук­ва кръв­та ми и бавно ме уни­що­жа­ва, като по този начин него­ва­та същ­ност про­ник­ва в мен, про­пи­ва я напъл­но. Сграб­чил е сама­та същи­на на живо­та ми и е ста­нал част от мен. Всеки удар на сър­це­то ми изтлас­к­ва навред във вени­те ми зараз­на­та му отро­ва. Про­пит съм с гор­чи­ва­та отро­ва на стра­ха… стра­хът е цирей върху душа­та…”

– Ела, тук е изво­рът, пий! Стра­хо­ве­те ти ще свър­шат! Няма вече без­по­койс­т­во, само радост­та на душа­та… – И гово­ре­ше ли, гово­ре­ше, бавно раз­тва­ряй­ки вът­реш­ния ужас.