– Планините, да, планините учат човека на толкова много неща… – продължи младият водач. След половиндневния преход беше приятно да си починем, най-сетне да се попротегнем, да се попечем на слънце. – Тук подходящото време е преди обед, следобед вече е несигурно. В най-неочаквания момент се вдига буря, най-естествено е да завали, а силното слънце може мигновено да се смени от ледена зима. Нали виждате снежните преспи дори сега, посред лято…
Наистина в сянката на скалите по северните склонове все още се таеше сняг. Загледах се в една от тези снежни маси. Тя равномерно покриваше камъните, но с отдръпването си придобиваше формата на изящна дъга. Близо до земята, където до снежните петна достигаше повече топлина, снегът вече се бе отделил от повърхността, а по-нагоре все още се държеше за скалите с цялата си маса. По средата разтопеният и замръзнал сняг висеше извит като грациозен сталактит и от върха му капка по капка се отцеждаше вода, втечнен глетчерен лед.
– Ами разстоянията? – попита някой.
– Планините трябва да се уважават. Тук е друг свят. Тук си по-близо до небето, отколкото си мислиш, но може да си по-далеч от следващия хребет, отколкото ти изглежда. Разстоянията лъжат. Планинците ги мерят не в километри, а във време: еднодневен преход, половиндневен преход, едночасово катерене… да се измерва пространството във време, е странно, нали?
– А през зимата?
Нашият водач замълча, стисна по-здраво канчето. Преди да отговори, отпи от чая си.
– През зимата? Не ви съветвам. Планините понякога изяждат човека. Няма значение подготовката, нито обозначаващите пътя колове, високи два човешки боя – зимата си е зима. Тук снеговалежът може да бъде фатален. Един път и аз без малко не загинах… тук се научаваш да се молиш.
По здрач се върнахме в лагера. Всеки взе по една свещ и церемониално ги запалихме. В надигащия се по склона вечерен вятър това не беше лесна задача, но пък беше много поучително преживяване. Вятърът гасеше ту кибрита, ту вече пламналата свещ. Обаче когато двама-трима души събраха свещите си заедно, вятърът вече не гасеше пламъка. Въодушевени от това, всички допряхме свещите си една до друга. Обединеният пламък вече означаваше не само сбор от числа, а и преумножена, силна светлина. И силен огън, който вятърът, макар и да люлееше, вече не можеше да угаси. Безмълвни наблюдавахме редицата усилващи се една друга свещи. Ето това е сплотеността, заедно сме по-силни. Единението прави огъня, сплотеността дава топлина. Свещите бавно изгоряха, огънят замря и отново се насъбраха облаци. Тресна гръм, светна мълния и ни наваля малко дъжд, но повечето този път ни подмина.
Скоро се оттеглихме за сън. Замислих се: какво ли би било, ако това е последният ми ден? Ако трябва да си легна, знаейки, че това е сетната ми нощ. За да мога да заспя спокойно, би трябвало да съм си дал отчет за всичките си грешки, да съм се постарал, поне мислено, да изплатя всичките си дългове и да се оставя с чисто сърце на Божието провидение… такива мисли се въртяха в главата ми цяла нощ, такива неща сънувах.
На другия ден се събудих рано – все пак това не бе последната ми нощ. Сега времето повече щипеше, вятърът беше по-остър и облаците отново валсираха. Долу валмата пара сякаш бяха поели в атака срещу планината, докато нейните войски ги отблъскваха от високото като тъмен облак. Безподобна гледка! После събрахме вещите си, младият ни водач тръгна, без да каже и дума, а ние поехме след него. Може би още си мислеше за зимното си премеждие. Междувременно внезапно падна мъгла, заради която в последните сто метра като че ли се изгубихме, но упорството и упованието ни помогнаха да преминем. Бавно се връщахме в обикновения свят – от един Свят съвсем близо до небето…