Триножникът някога е бил трикрака магическа стойка за предсказване на бъдещето – например в Делфи оттам е прозвучавал оракулът, съветът, направляващ живота. В древността Плутарх е съпоставил именити римляни и видни гърци. Заради този негов шедьовър „Успоредни животописи” Ницше се е надявал, че сто души, възпитани с Плутарх, ще накарат да стихне завинаги целият шум на лъжеучеността, царящ в средата на XIX век.
Но къде е днес Плутарх? И бездруго кой ли го чете? Днес собствени „Успоредни животописи” пишат псевдоплутарховци; авторът винаги сме ние самите и темата винаги сме ние самите – историята започва с нас и завършва с нас. В хода на живота си ние дописваме заключителните редове на поемата на своята душа, довършвайки строфата, чиито встъпителни редове е вдъхнал в нас Творецът.
Бъди чист като водата, бъди светъл като огъня!
Бъди мирен като земята, бъди силен като вятъра!
Кой знае в какви ли дълбини на времето са били написани тези редове? Древен цитат ли е това, запазен в приемствеността между културите? Или душевен полет, формулиран в самотата на някой манастир? Далекоизточна мъдрост, настроена за вечни времена? Или поредица от природни сравнения, приложими за всеки от нас, навсякъде по света, във всички времена и при всякакви обстоятелства? Да не би пък да е прагматичен житейски мъдър призив от наше време? Би могло да е всяко едно и нито едно от тези неща…
Но какво е човекът? Водна пара? Или огнена искра? Буца пръст? Или полъх? Поетичен е този ред на мисли и всяко сравнение, описващо човека, е вярно. Естествена сплитка ни прави част от тъканта на всемира, в която вътъкът и основата оформят шарките на възможностите в индивидуалната съдба. Тези шарки рисуват както мимолетния, проявен в определен момент характер на човека, така и неговата вечна, идеална природа. Първичните свойства на душата, попаднала в земното битие и затворена във физическо тяло, са чистота – като тази на водата, светлина – като тази на огъня, мир – като този на земята, и сила – като тази на вятъра; ала в някоя лъжовна, изкривена, неконтролируема житейска ситуация водната пара става потоп, огнената искра – пожар, мирната земя започва да се тресе, а полъхът се превръща в яростна буря. Скритият потенциал може да се изроди в екстремно бедствие и шансът за усъвършенстване да остане неоползотворен.
Изследването ти трябва да започне с опознаване на самия себе си, защото има опасност, ако не познаваш себе си, напразно да се стремиш да разбереш другите. Понеже има мнозина, които, макар да знаят много, не знаят нищичко за себе си; докато са втренчени в другите, забравят самите себе си. … Затова от външния свят аз се обръщам навътре, от дълбините се издигам във висините, за да мога да узная: откъде идвам, накъде отивам, откъде произхождам и какво съм. По такъв начин познанието за мен самия ще ме отведе до познанието за Бога. (…) Изследвай прочее себе си всеки ден. Отчитай точно с колко си се придвижил напред и с колко назад. Какви навици имаш, какво изпитваш, каква е приликата и разликата между теб и Бога, колко си се приближил към Него и съответно колко си се отдалечил от Него? Навлизай прочее в себе си ако не постоянно, то поне от време на време, овладявай чувствата си, контролирай действията си и поправяй стъпките си. (Съвети на свети Бернард към папа Евгений).
Словото, което прозвучава от триножника (ex tripode), ти нарежда: „От теб – към себе си!”. И можем да се надяваме, че сто души, израснали като псевдоплутарховци и напълно себеосъзнати, биха могли да накарат да стихне шумотевицата на квазисебепознанието, царяща в наше време. Защото себепознанието е метафизичната задача на истинското духовно развитие.