Можем да зададем хиляди въпроси в този несигурен свят, но нека формулираме само два: „Накъде всъщност отива светът?” и „По-добре ли се чувстваме в него отпреди, или не?”. Кратко и лаконично отговорът е в две думи: надолу и не.
Надолу
Интересно, науката и традиционният религиозен мироглед предричат много подобен свършек на света. На планетарно ниво превръщането на Слънцето в червен гигант ще унищожи Земята и живота на нея, а на космическо ниво голям колапс ще сложи край на всички проявления. В сравнение с образа на унищожението на света на естествената наука и религиозният мироглед не обещава нищо по-добро. Към и без това невеселата история за гибелта на света християнската есхатология добавя едно допълнително плашещо нравствено бреме, Страшния съд, което само леко е смекчено от надеждата за възможно спасение. Това означава, че този свят както според науката, така и според теологията се движи към своя завършек, защото и двете мислят по линеен начин за времето. Мислещата циклично хиндуистка традиция илюстрира тази тенденция на разложението с една подходяща картина: времето, подобно на гигантска змия, заплашва да погълне света, а миналото и бъдещето са челюстите на това ужасяващо чудовище.
Не
Дали се чувстваме по-добре, отколкото преди, е труден въпрос. Тук не става дума само за усещането за благополучие, въпреки че и то не е лесно да се измери. Опитват се да измерят удовлетвореността на хората в зависимост от техните доходи, сигурността на работата им, поминъка, очакваната продължителност на живота и много други човешки фактори – по-скоро с по-малко, отколкото с повече успех. Достатъчно е да се допитаме по този въпрос до два основни сегмента на човечеството. Единият сегмент, да речем, нека бъдат 100 души, а другият 3,6 милиарда души. Днес богатството на 100‑те най-богати хора на Земята е равно на всички активи на най-бедните 3,6 милиарда души. И смея да твърдя, че този, който получава само шепа ориз и няколко глътки вода на ден, не е непременно по-недоволен от онзи, който вече се е отегчил от трюфели.
Беден е не който има малко, а който ламти за много.
В метафизичен смисъл човек не се чувства добре. Който се чувства добре, не мисли метафизически. И това не е присъда, а фактическа констатация. Докато не успее да се върне към изначалната хармония, човек може да се чувства само зле. При все това колкото хора има, толкова различни са и отговорите им на баналния въпрос: „Как си?”. Въпреки присъщите ограничения на материалното съществуване мнозина отговарят положително: „Добре съм, все по-добре, не е никак зле…”.
През живота си повечето хора се борят не с проблема на космическата самота, с онтологичния абсурд на съществуването или с почти невъзможното долавяне на илюзията, а с много по-прозаични условности на битието. Човек може да се чувства добре и поради своето невежество, но от определено духовно ниво нататък удовлетворението отново доминира, макар и вече на по-висока октава.
Веднъж, когато един учител се върнал от поклонническо пътуване, учениците му го попитали: „Как се чувствахте по светите места?”. „Както навсякъде другаде” – прозвучал лаконичният отговор, който не само разсеял учтивия, ала малко глуповат интерес, но и разкрил дълбока завършеност. Обаче колкото и доволен да е, да речем, един йоги или светец, в сравнение с това колко щастлив би могъл да бъде в пълна степен, дори той със сигурност е неудовлетворен.