Себелюбие – не звучи добре. Убедени сме, че това го правят другите, не ние; но ако попиташ някой близък човек или половинката си, може да се окаже, че и те мислят същото за теб. Който живее в самовлюбеност, е зает най-вече със себе си и въпреки че всеки е малко нарцистичен, обсебеният от себе си човек трудно се понася в компанията.
Не бива да отричаме или възпираме обичта към себе си, а да я облагородяваме и да я настройваме по-фино. От захласа на собствения си егоизъм, от самохвалството и безпочвената самонадеяност нека стигнем до истинското себепознание. Разпознаваме духовното същество в другите, когато виждаме себе си като такива, затова нека опознаваме собствената си душа.
Вникване в душата, наука за душата, изследване на душата – толкова много изрази, от които не всеки се интересува. Някои не се интересуват, защото живеят в духа на отрицанието. Дори материалистичната и чисто биологична психология признава, че има т. нар. духовни явления, но тяхната основна субстанция – душата, която е различна от тялото – според нея не съществува. От друга страна, има и друго научно разбиране, което разглежда влиянието и съществуването на душата извън тялото като факт.
Някои са толкова заети и удовлетворени с физическото си съществуване, че не обръщат внимание на душата си. Така или иначе общото възприятие отъждествява понятието „душа” с вътрешния свят на човека, изтъкан от емоции и мисли – менталната сфера. Когато някой говори за душевния си свят, той най-вече има предвид своите чувства. Други виждат душата като съвкупност от определени телесни функции – мислене, чувстване, воля и други подобни – това е вид квазиатеизъм, който все още пренебрегва духовната субстанция, но живо се интересува от някои по-фини феномени на човешкото съществуване.
Има и духовна концепция, която счита душата за своеобразен силов център, източник на енергия, и поставя върху нея акцента в триъгълника тяло – ум – душа, но въпреки това я тълкува като безлично силово пространство, без самостоятелни черти и дори без индивидуално съществуване. Пантеистичният възглед помага да се разбере, че душата е част от Вселената, част от един съзнателно и хармонично организиран, изкусно изграден свят. Най-близка е идеята за взаимната свързаност, съгласно която човек може да бъде открит в света и светът може да бъде открит в човека.
Ала докато виждаме само всемирния дух и приемаме съществуването на този единствен принцип, отделната личност или индивидуалното съществуване не могат да бъдат разтълкувани. Една друга концепция разглежда индивидуалната душа като същество с метафизична идентичност, като съзнателна духовна искра, изскочила от големия огън. Частица енергия, бликнала от извора на всемира. Можем да кажем, че тя е вечна спътница на Бога, едновременно еднаква и различна с Него, защото небожественото никога не би потърсило божественото. Така душата е носителка на живота, тя е същността на човека – трансцендентна духовна енергия, която чрез безначална родствена нишка е свързана със своя вечен източник – Бога.
Според Хермес Трисмегист: Божиите сълзи са душата на човека… Каква поетичност!
Раждането на душите е падение, те падат от небето като звезди, като Божии семена. Човешките души летят през света като метеоритен дъжд през земната атмосфера.
(Хераклит)
Как гледаш на себе си? Буца материя, обречена на смърт, или духовна искра с вечно призвание? Ако наистина се обичаш, старай се да служиш на себе си с възможно най-благородните идеали. Не обслужвай само преходната си същност, подхранвай и вечното в себе си.