– Учителю, кажи ми, Бог обича ли ме? – с почти насълзени очи попита младежът учителя си. Учителят му обърна гръб; гледаше през прозореца, сякаш не забелязваше ученика си. Но с това само прикриваше съчувствието си, защото усещаше, че това е изключително искрен момент. Смяташе за свещени тези мигове, в които най-искрените чувства на човека се пробуждат и душата му се къпе в росата на сълзите. Беше благодарен на прозореца; така, обърнал гръб на ученика си, само незрящият външен свят можеше да види навлажнените му очи. Събра сили и заговори спокойно:

– Защо задаваш глупави въпроси?

Дочу звук като че капна мастило върху лист хартия. Лесно се досети за неговия произход, но продължи:

– Дал ти е толкова много неща: живот, въздух, звезди и небесен свод, две ръце, воля, разум, а и вяра! Дал ти е и сърце, не го ли усещаш? Как да ти обясня? – Самият той търсеше думите, но чувстваше, че иска да каже много неща наведнъж. – Какъв Бог искаш? Който те гали, който те смята за толкова слаб, че действа вместо теб? Който ти няма вяра? Помниш ли жената, която се оплакваше, че животът ѝ е прекалено лесен и се чудеше не я ли обича Бог? Защото нали когото обича, подлага го на изпитания. А ти роптаеш?

Нова сълза капна на пода и учителят не се осмели да се обърне към своя ученик. Вътре в сърцето си вече го бе сторил, бе вдигнал отчаяния младеж, бе го прегърнал и избърсал сълзите му. Но не помръдна; знаеше, че това сега трябва да се доведе докрай. Недовършените неща правят човека несъвършен… Ала продължи с поомекнал тон:

– Господ вярва в теб. Затова ти е дал добри качества. Не с думи изразява доверието си в теб, а с благословията си. Веднъж да прозреш това…

– Защо не мога да бъда като другите ти ученици? – попита тъжно младежът, потънал в себе си. – Те са толкова отдадени, непоколебими… Не се оплакват.

– По-добре бъди себе си; то е тъй ценно, както съкровищата на другите.

– Всичко ми е толкова трудно, трудни са ми упражненията.

– Повярвай ми, и на другите им е трудно, макар да са се преборили вече. Всеки е преминал през своите битки и е победил. И ти ще победиш.

– Не ме ли обнадеждаваш напразно? – прозвуча горчивина в думите на ученика. Учителят знаеше и без да се обръща, че в такъв момент в него ври и кипи, а лицето му е пламнало. Такива са миговете на борба.

– Празните обещания не са ми присъщи. Откровен си и ценя това в тебе. Затова се осмеляваш да разкриеш съмненията си.

Той пое дълбоко дъх и най-сетне се обърна към своя ученик. Потърси с поглед погледа му, впери в него очи и продължи:

– И аз се старая да съм откровен с теб. Нали помниш, че такава беше уговорката ни. Обеща ми, че ще вършиш добре своята работа, а аз обещах, че ще се старая да се справям с моята. И това не се е променило.

Съпротивата на ученика му утихна.

– Не се сравнявай с другите, не можеш да живееш нечий чужд живот. Ти си достатъчен сам по себе си за своето съвършенство. Бъди упорит и милостта няма да те подмине. Бог обича всички, някои официално, а други повече. И аз мисля, че ти си от вторите.

Ученикът не каза нищо, само втренчено гледаше учителя си. Усещаше сияещата топлина на погледа му и в мислите си вече бе свел глава в нозете му, а сълзите му бликаха… Не помръдваше, но учителят разбираше и усещаше всеки негов трепет. Магията на мига пренареди измеренията. Това бе свещеният миг на окончателното раждане на връзката между учител и ученик.