Емоционално възпламенената интуиция води до ентусиазирано състояние. Това е вдъхновението, което е толкова високо ценено в изкуството. Вдъхновението е треската на твореца; в нея чувствата и мислите му с възторг изпълват, тревожат и мобилизират същността му и с неустоима сила искат да се изразят. Но дори тази естетическа проекция е надмината от теологичния аспект: религиозното вдъхновение е много висока степен на озарение, откровение и възхищение, усещане за изпълване с Бог.

Много хора смятат, че наситеното с чувства обожание и пламенното възхищение са прекалено емоционални понятия, нямащи нищо общо със спокойното просветление; а други категорично вярват в предимството на емоциите, и то на чисто божествените емоции. Дебатът дали разумът или чувствата са по-важни продължава от памтивека, ала тъй като няма смисъл да се спори относно вкусове и предпочитания, навярно няма да бъде и решен. Опорни точки можем да открием, като изследваме същностната природа на човека: понеже отвъд биологичното съществуване откриваме наличието на разум, а разумните същества изпитват и чувства, излиза, че чувствата са по-висше достижение от простото съществуване или съзнание. Аристотел също утвърждава тази последователност, като казва, че истината е свързана със съществуването, че единствено чистото духовно същество може да бъде неизменната вечна реалност и че на това чисто духовно същество не можем да припишем нищо друго освен чисти духовни дейности, мислене и съзнателност. Знание без недостатъци изпълва с вечно и ненадминато щастие Бога – това чисто духовно абсолютно Същество. Чувствата можем да считаме за по-силни и по-важни от всичко друго. Чували сме някой да губи разсъдъка си от любов и дори да захвърля живота си, но човек трудно би понесъл да го обичат интелектуално, а не от сърце.

Който е вдъхновен, е обладан от особен магнетизъм. Това настроение далеч надхвърля всекидневното състояние на ума; то стимулира, потиска, въздига и смачква, често е съпроводено с бурни прояви, а дори може буквално да доведе до самозабрава. Не можем да наречем вдъхновения човек фантазьор. Фантазьорът живее в свой собствен въображаем свят, който изпълва живота и мислите му, и това го въодушевява.

Ентусиазираният е тъкмо обратното на фантазьор, макар също да е увлечен и изпълнен с нещо или някого. Думата идва от гръцкия термин entheos, което означава: изпълнен с Бога; той е някой, в когото се е вселил Божият дух, и по този начин е попаднал в състояние извън себе си. Възторгът е рядък дар. Според Рабиндранат Тагор медитацията е навлизане в някаква велика истина, която в крайна сметка завладява напълно човека. Освен необходим духовен заряд ентусиазмът е и духовна практика, а още повече – духовен резултат и преживяване.

За това мистично преживяване пишат и мистичните автори. Вдъхновението не зависи от географските посоки или от религиозния процес; християнските мистици са го изпитвали точно толкова, колкото и суфи светците или мистичните йоги. Това състояние на излизане извън себе си се описва като пристъп на божествена лудост, а в мистиката на посветилите се във вярност към Христа – като любовен плам и екстаз. В други култури то се представя като внезапно просветление, сатори, кундалини или нирвикалпа-самадхи, но по същество е все същото – води до прозиране на целокупността, до преживяване на любов и до трансцендентно усещане, далеч надхвърлящи обикновения човешки опит.

За мнозина ентусиазмът е просто мимолетно безпокойство, при което след върховните преживявания често настъпва депресия. Маниакално-депресивното емоционално влакче на ужасите е с ефекта на пламнала слама – огънят лумва, но липсва жарава, която да тлее дълго. Който лесно се пали, лесно и гасне; който лесно се вълнува, лесно се и разочарова. Изпълването с Бога обаче те зарежда с вътрешен огън и озарение, то е нестихваща емоционална вълна и нейният пламък може да бъде разпален по всяко време.