Има два типа хора. Едните смятат приятелството за най-благородното човешко чувство, а другите – любовта. Монтескьо е казал: Влюбен съм в приятелството…
Защо общуването е толкова важно за хората? Защо толкова много мислим и разсъждаваме за приятелството и любовта? Може би защото сме социални същества по самата си природа? Или защото човекът е съставен от емоции и можем да научим много от това?
Приемаме приятелството за идеалната ситуация в живота. Толкова лична, високо духовна връзка, сходни трепети, идейна подкрепа – все чудесни асоциации. Пълно разбирателство дори без думи, доверие, споделеност на мислите и чувствата, безкористна самоотверженост, когато вместо обяснения и оправдания е налице безрезервно застъпничество. Приятелството е коренно противоположно на безрадостната душевна пустош, тъй като човек е готов да влезе и в огъня за приятеля си.
Времето филтрира приятелствата може би като пресява чувствата ни, но и като ги прави все по-фини. Приятелствата, основани на общи идеали и принципи, не се влияят от обстоятелствата. Мнозина смятат такова приятелство за най-възвишеното човешко чувство, защото продължава и след смъртта. Едновременно с това има легенди за лоши приятелства и лоши приятели, въпреки че в действителност такива неща не съществуват, защото това не са никакви приятели и никакви приятелства.
Мнимият приятел е като сянката – с теб е само докато грее слънце.
Въпросът е дали трябва да търсим идеалното приятелство, или да се задоволим с по-малко? Може ли идеалното да се усъвършенства? Еразъм е казал: Платон е мой приятел, Сократ е мой приятел, но истината е най-добрият ми приятел. Идеалното приятелство обхваща това идейно ниво, ала, изглежда, го и надхвърля. Приятелството е да почувстваш обичта, то е практически обмен; приятелство само по принцип не е достатъчно. За приятелството няма нужда да се говори, то трябва да се усеща.
Не е сигурно, че брат ми е мой приятел, но приятелят ми все едно ми е брат. Приятелството е духовна връзка без плътско желание; онова окриляващо чувство, че идваме заедно от едно и също място. То е основата на доверието, на принадлежността един към друг, на единомислието. Приятелството е класическото решение за живота.
За истински добрите хора приятелството не е чувство, а мироглед. За тях то не е въпрос на интерес, а състояние на съзнанието. Възможно е да съществува човек, който се отнася към всекиго с приятелство, ала въпреки това някои ще считат дори и него за враг. Идеалното приятелството е безкористно и в това отношение. Който е майстор в приятелството, той е добър другар на мнозина, но на самия него са му достатъчни малко приятели или дори само един.
Аз смятам приятелството даже за по-важно от приятелите. Човешкото отношение. Така трябва да подхождаме към всеки. Трябва да се живее в атмосфера на приятелство. (Янош Пилински)
Трябва да си зададеш въпроса какво ти се нрави в приятеля си. Че те подкрепя, че те разбира, че те кара да се чувстваш добре? Приятелят е огледало. Или харесваш себе си в него, или го харесваш тъкмо защото е различен от теб. Ако си приятел на самия себе си, ще откриеш приятелство и в другите.
Приятелството е човешко чувство, може би дори свръхчовешко. Възможно ли е то да е дар от Бога? Може би затова е толкова трудно да се дефинира. Ако приятелството е с небесен произход, значи е свещено и неприкосновено и значи можеш да общуваш с другия човек не просто с неговата физическа реалност, но и с духовната му същност. По този начин можеш да се доближиш не само до събратята си, а и до самия Бог. И наистина чрез приятелството се доближаваме до Бога, а чрез Бога – до хората. Абсолютният приятел е Бог. Това е, което всички търсим. Приятелството съществува…