Пристигането в този малък град Шартър изглежда добър избор. Катедралата се вижда още от гарата, което прави ориентацията ясна. Преминавайки краткото разстояние, бързо се озоваваме пред нея – великолепна, спираща дъха, поразителна. Широко отворената главна порта те подканва и няма как да не се отдадеш на магическото привличане, немислимо е да останеш вън от чудото. Усещаш силата на величието, мащабът на грандиозната сграда секва дъха и да – уникалният лабиринт!
В катедралата в Шартър се извива павиран каменен лабиринт (labyrinthe de pave) от началото на XIII век – най-големият, създаден някога в катедрала. Колко странно, но броят на поставените камъни е равен на броя на дните в ембрионалното развитие на човека…
Една от целите на лабиринта е да насърчи човек да извърви пътя на покаянието. Затова едно от наименованията му е „Милята”, защото, ако някой го измине на колене, това отнема точно толкова време, колкото ако е минал една миля на крак. Другото му име е „Пътят към Йерусалим”, което навежда на мисълта за поклонническото пътуване из земното съществуване от раждането до смъртта, по време на което човек трябва да стигне не само до Светите земи, но и до небесния Йерусалим.
Лабиринтът има и символично значение. Външното проявление на вътрешния, божествен път на душата помага за въздигането ѝ. Влизайки през дверите на лабиринта, човек всъщност поема по собствения си вътрешен път. Като следва завоите му, той ще извърви своя път, защото лабиринтът не е без изход. Целта не е да се изгубиш, а по-скоро да намериш пътя навън. За да го сториш, трябва да стигнеш до центъра. Минаването по лабиринта е покана за специално вътрешно пътуване, в което, следвайки дългата, криволичеща пътека, човек достига до центъра. А този център има само една голяма задача – да те принуди да се изправиш очи в очи с епицентъра на собствените си вътрешни обърквания, страхове, стаен мрак и обитаващите там демони. Тук, в най-съкровените дълбини на съществото си, човек може да срещне своята сенчеста страна, по-слабата си същност; но този център е и неговият център – най-вътрешният фокус на самия него, на вътрешния му свят, на съществуването и същността му, ала същевременно и пресечната точка за осъществяване на досег с божествената същност. И когато човек се изгуби в най-мрачните дълбини, тогава трябва да извика силно или пък да прошепне безмълвно в този център: Няма тъмнина! Няма демони! Злото не съществува!
Друга цел на лабиринта е човек да се вслуша в звуците, да забележи знаците, да чуе виещия вятър всред готическите кули и колони, да потърси и открие възможността за пречистване, помирение и съвършенство.
Разбира се, светлината в средата на лабиринта все още е само надежда. Но в свещения момент на лятното слънцестоене слънчев лъч, преминаващ през високия стъклен прозорец на южната стена, докосва центъра, средоточието на всемира, и светлината прогонва мрака, а човекът отново намира себе си.
За да се сбъдне надеждата за просветление, е необходимо да поемеш пак по своя път, да тръгнеш отново и да проследиш криволичещата алея, но този път в посока навън. Трябва да намериш верния изход от лабиринта. И когато, държейки в ръката си златната нишка на провидението, извървиш този път и намериш отново изхода към светлината, просто обнадеждаващата дотогава мисъл се превръща в реалност: Няма тъмнина…
Излизаш в светлината на възродената реалност на собственото си съществуване. Още от първата ти стъпка навътре целта ти е да намериш пътя към изхода, да се освободиш. Благословията ще те отведе обратно във външния свят, вече по-силен, по-обогатен в прозренията си. От външния свят към дълбините на мрака и после обратно към светлината… При тази мисъл слънцето, скрито досега в пелени от облаци, проблясва и озарява прекрасните розетни прозорци. По пътя на златното слънчево сияние влез през вратата на светлината! Вътрешният път и човешкият живот, намирането на пътя и просветлението – това е Шартър и това е лабиринтът.