Страхове

– Не искам да живея в страх! – каза съкрушено жената. Беше превита от разкаяние, страхуваше се и от собствената си сянка, нищо чудно, че искаше да се отърве от този кръст.

– Разбирам те – отвърна наставникът ѝ, слаб, аскетичен мъж с проницателен поглед, но с меко излъчване. – Много хора живеят в страх. Бъди различна от тях!

– Как да го направя? От малка ме мъчат страхове, тревоги, сенки, собствената ми малоценност. Страхувах се от тъмнината, ужасявах се от светлината, много време бях сама, но когато бях принудена да се събера с хора, това пораждаше други страхове у мен. Беше ужасно…

– Недей да се тревожиш, всичко това вече е зад гърбата ти…

– Може би да, що касае ужаса от детството ми. Чувствах се пренебрегвана, не проумявах поведението на възрастните; естествено, сега вече разбирам много повече и приемам, че не са могли да се държат по друг начин, но все пак изпитвах болка. Тогава осъзнах, че което не харесваш в другите, с течение на времето може да се пропие в собствената ти личност, и днес виждам как повтарям същите модели, които исках да избегна. Заклевах се, че няма да живея като майка си, но животът ми все повече заприличва на нейния… Няма ли спасение?

– Спасение? Докога искаш да мъкнеш бремето си? Не беше ли достатъчно? Все пак вече си пораснала.

– Пораснала?! В сравнение с днешните ми страхове ужасът от детството ми е нищо… Тогава ме терзаеха само сенки, страх и уплаха, а сега… бремето на греховете ми – знам какво не трябваше да правя. Страхувам се, че вече е късно.

– И от това ли се страхуваш? Не се бой, никога не е късно. И един миг е достатъчен да се освободиш. Грешките са като плуващи по повърхността на водата сламки, истинската перла е в дълбините.

– Но колко надълбоко? Колко дълго още? Преди имах само грехове, днес се боря с демони…

– Добре, но какво очакваш? Знаеш поговорката: младостта е лудост, зрелостта е борба, старостта – разкаяние… Внимавай да не си изковеш такъв живот. Не позволявай на комплексите ти да те надвият. Безпокойството е просто начин на мислене.

– Не го виждам като такова, а като истински призрак.

– Не се тревожи, не си толкова лоша, че да изпаднеш напълно в немилост. Възможно ли е тези натрапчиви идеи да са се вкоренили в теб поради подчинение или лишения?

– Освен всичките си грешки и грехове имам и още по-болезнен проблем: не обичам да живея. Екзистенциалният ужас на съществуването ми ме измъчва.

– Значи все пак не става дума за комплекс за малоценност, а по-скоро за чувство за превъзходство, нали?

– Това като нов грях ли ми го преписваш?

– Не, но голямото страдание не е привилегия, а чувството, че си пренебрегната, не те прави по-малоценна. Всичко се свежда до съзнанието.

– Само ако знаеш колко много съм се ровила в подсъзнанието си!

– И какво откри? От подсъзнанието си можеш да изкопаеш единствено сенки, тайни, страхове и нечистотия. Нещо, което е по-добре да не чоплиш. Защо вместо това не изследваш свръхсъзнанието?

– Свръхсъзнанието? – очите на жената светнаха.

– Отдолу отприщваш по-слабата себе си, да не кажа и по-лошата; а отгоре отприщваш по-добрата! Можеш да се срещнеш с нея. Виждам, че си учила в строго училище. Опитът най-напред ти дава урока, пък сетне обяснението.

– Но аз не искам да живея в страх! – повтори жената.

– Каза го вече, обаче склонна ли си и да направиш нещо за това? Ако осъзнаеш, че животът е един голям, божествен сън, ще ти е по-лесно да преодолееш страховете си. Душата не се страхува, тя е вдъхновена. Този, когото търсиш, също те търси.