Почти всички познават даоистката мъдрост: силният побеждава другите, а могъщият – себе си. За какво могъщество става дума тук? Усещаме, че това не е някаква светска, завоевателна власт, насочена към външния свят, а по-скоро вътрешна способност, почти скрита рефлексивна сила у човека, прилагана единствено върху самия него, която всъщност не покорява, а освобождава.
Докато властта е политическа концепция, тя не е нищо повече от метод за упражняване на светско управление, един принудителен механизъм. Което човек завладее, придобива и собственически права над него. Такава власт е влияние. Такава власт е състезание – кое куче лае по-силно. Сладките удоволствия на света – богатството и любовта – малеят пред насладата от надмощието. Тази погрешно интерпретирана сила е нож с две остриета, защото човек всъщност става роб на онова, което иска да контролира и да му се наслаждава. Самонадеяната власт го прави уязвим.
Затова умният иска един различен вид могъщество. Това, на което човек каже „не”, вече няма власт над него. Ето защо през ранното християнство новопокръстените три пъти са се отричали от Сатаната. И това не е просто отказ от изкушенията, но победа; а победата е свобода.
Човек може да добие власт по два начина: или да я заграби, или да му я поверят. В първия случай притежаването ѝ е незаконно, той всъщност е узурпирал властта. Желанието за власт е основен белег за недостатък на характера и е почти сигурно, че такъв човек ще злоупотреби с нея. Властта е опасна в ръцете на слабохарактерния. За парите казват, че не променят характера на човека, а просто го показват наяве. Същото може да се каже и за властта. Жадният за власт човек не осъзнава опасностите ѝ, той се интересува само от своето опиянение.
Ако животът ни каже: „Дай пример за поражение!”, само много мъдрият ще отговори: „Победата..”
За разлика от това, ако властта е поверена на някого, той трябва да е квалифициран човек, с отличен характер, който няма да злоупотребява с положението си. Трябва да е наясно, че властта се упражнява в полза на другите. Истинският владетел е слуга на другите. Той получава много от поверените нему, но им дава вероятно много повече. Слънцето държи планетите под своя власт, привлича небесните тела в своята сфера на влияние, но също така им осигурява светлината, топлината и безопасността на орбиталния път.
В духовен смисъл властта означава притежаване на сили. Знанието е сила… Себеовладяването може дори да дари свръхестествени сили. Ситуацията се обръща наопаки: на което кажеш „да”, ставаш му слуга, а на което кажеш „не”, ставаш господар. Ако кажеш „да” на света, ще станеш негов роб. Ако кажеш „не” на егоизма, ще се освободиш от оковите му. Това е истинската сила, която те прави господар на себе си; тя е способна да впрегне жизнерадостната енергия на съществуването в служба на освобождението.
Слабият човек постоянно иска да се доказва, парадира с властта си; истински силният човек не се страхува да разкрие слабостите си. Ако е необходимо обаче, той е готов да покаже и силата си.
Има и трето решение. По дефиниция мъдрият не взема властта за себе си, а ако властта го иска, той я приема с неохота. Даже по-скоро предпочита да не се замесва в управленски дела, защото те създават недоброжелатели, завистници, страдалци и врагове, тъй като властта тежи. Затова предпочита да я повери в ръцете на приятелите си. Самият той е свободен от влиянието на властта, но когато е необходимо, упражнява правомощията си чрез своите помощници и поддръжници, които са носители на властта.
В далечното минало светците не са тичали след царете, а владетелите са следвали светиите. Тогава великите в света са търсели благоразположението на великите в небесния свят; днес ситуацията е обърната наопаки: духовни джуджета се тълпят около светски джуджета. Такава е разликата между миналото и настоящето.