Веднъж един магьосник дошъл при уважаван учител. Той посрещнал всред учениците си именития гост, прочутия илюзионист. Въвели го в просторната зала, голяма тълпа обкръжавала учителя, който очаквал магьосника с уважение и ведро настроение. След задължителните взаимни почитания последвали няколко учтиви въпроса, след което представлението започнало. Първоначално магьосникът изпълнявал по-прости трикове: връзвал и развързвал възли на шалове, нанизвал един в друг обръчи, поисквал от публиката по нещо и го карал да изчезне, а после го правел да се появи отново. Любима лична вещ на някой от седящите в единия край на залата се появявала в джоба на някого, седящ в другия край. В публиката се затаило известно очакване, дори може да се каже напрежение: какво ли още предстои? Когато магьосникът покрил една празна купа, всички зачакали с любопитство какво ще излезе изпод кърпата, но напрежението се разсеяло, щом отвътре изхвръкнали гълъби. Те полетели, а публиката възнаградила фокуса с изненадани възклицания и признателни аплодисменти. Магьосникът пристъпил по-близо до учителя. Поискал нещо дребно от него, накарал го да изчезне, след което му го върнал обратно от един от учениците му. Учителят кимал признателно, а докато следвали забавните фокуси, се смеел. Така било и когато чародеят приближил още повече до него и накарал пръстена му да изчезне, след което го извадил от собствения си джоб. Разбира се, после го върнал, макар че учителят вече се чудел дали да не го възнагради за представлението, като не си го вземе обратно. Само учениците се чувствали напрегнати, защото магьосникът показвал триковете си за сметка на техния учител. Били още по-смутени от следващия фокус: магьосникът взел да вади една след друга сребърни монети от ушите на учителя им. Гледали вцепенени, считали тази шега направо за кощунство, но учителят им се смеел от сърце, наслаждавайки се на ситуацията. И тогава изведнъж всичко се променило. Учителят станал сериозен, забавата и смехът секнали; фокусникът също усетил промяната, ръката му застинала във въздуха.
– Видяхме чудесни фокуси! Наистина е забавно. Заслужено си прочут магьосник, същински илюзионист. Обаче истинският магьосник съм аз… – казал учителят. Всички мълчали и гледали. Това се очаквало от учениците и последователите му, но магьосникът също затаил дъх, долавяйки, че вече не той е във фокуса на вниманието.
– Ето ги тези хора тук – и учителят обходил с поглед последователите си. – Сега се смеят на номерата ти, но когато дойде сетният миг, никой вече няма да се смее. Тогава възелът на шала, обръчът или гълъбите няма да помогнат. Фокусите ти са забавни, обаче не спасяват човека от преходността. Аз съм по-голям магьосник от теб, защото искам те да прозрат Магьосника, скрит зад магията!
След това цитирал на глас от писанията:
– „Бог е истинският Магьосник. Природата е само мираж, който заключва душите. Химните, ритуалите, жертвоприношенията и обетите, миналото и бъдещето, разкрити във Ведите – всичко това е сътворено от Магьосника. Но ако познаем единствения Бог, който управлява всички източници, ще добием вечен покой.”
Магьосникът слушал внимателно, както и присъстващото множество.
– Начертал съм един магически кръг; който остане в него, ще бъде защитен от всички изкушения на илюзията и накрая ще получи спасение. Постоянството и отдадеността водят до резултати. Аз не искам те да се наслаждават на триковете на омагьосаното съществуване, а да се отърват от илюзията веднъж завинаги…
Тези думи прозвучали с удивителна сила, илюзионистът просто стоял с отпуснати ръце. Бил дошъл да забавлява събралите се, ала въпреки това той бил този, който получил най-много – учението. Не съжалявал, че фокусите свършили, не съжалявал, че публиката не възклицавала и че нямало аплодисменти; бил благодарен за всяка дума. Със сведена глава той пристъпил още по-близо до учителя и докоснал крайчеца на дрехата му.