Мъдрият не говори, талантливият говори, а глупакът убеждава. (Кунг Тин-ган, китайски писател)

Безмълвен съм, тихо наблюдавам света. С действията си съм активен участник в развитието на нещата, но едва ли мога да откликна на хилядите призиви на света. Понякога кимам с глава, друг път само гледам хората, когато ми говорят, изчаквам ги да довършат и виждам негодуванието в очите им: Този не може ли да говори? Обаче не смеят да зададат подобен въпрос, сякаш са онемели. Безмълвно правя каквото поискат; те продължават да говорят – понякога шепнат, друг път викат – ала въпреки думите си те са безмълвните, а аз се опитвам да говоря с мълчанието си. Старая се да бъда мълчалив. Мъжът губи енергия чрез говоренето и чрез сексуалността си, така че мълчанието е злато… Ала за хората е трудно да мълчат. Иначе мнозина говорят за тишината, но как е възможно да се говори за тишината?

За последователите на неоплатонизма мълчанието символизира неизразимостта на Бога и пълнотата на мъдростта. Мълчанието се е смятало за най-висша форма на разум, а Питагор бил наричан майстор на мълчанието. На него приписват и следното изказване: „Мълчи и слушай или кажи нещо по-добро от тишината”.

Благословената тишина понякога може да се види на руските православни икони от XVI век в образа на ангел или звезда. Смята се, че тази мистична фигура е душата на Христос преди неговото раждане.

Младият Хор често е изобразяван с пръст пред устата си. Това се отнася до скритата тайна и мълчанието, защото е израснал укрит от Сет в блатата при делтата на Нил. В ислямската култура вдлъбнатината над горната устна, филтрумът, се смята за отпечатък от пръста на ангела – което вероятно привлича вниманието към външното мълчание, насърчаващо вътрешното безмълвие, оставяйки вечен белег върху лицето на всеки роден човек.

В мълчанието има особено изящество, хармония, тишина със собствена значимост. Което може да бъде изразено с красноречиво мълчание, нима би могло да се изкаже с думи? В благословените мигове ме заобикаля мъдростта на душевната хармония, Тишината, мълчанието на вечността, безмълвното обещание за щастие.

Да, знанието е по-близо до слушането, отколкото до говоренето. Понякога учителите не учат с думи. Достатъчно е да приседнеш край тях и те спохождат светкавични прозрения. Тяхното мълчание говори много. Но нямото мълчание, мълчанието, без да имаш какво да кажеш, е празно; и се втурваш по-скоро да бъбриш безсмислици. За това винаги ще има публика, ала е съмнително дали си заслужава да участваш в него.

С почтително мълчание се прекланяме пред неизразимите истини и със загадъчното си свято преклонение се доближаваме до мистерията на Бога, която надхвърля всички мисли и всички същества. (Псевдо-Дионисий Ареопагит, теолог и философ от V век)

Независимо дали ще говориш, или ще мълчиш, важното е какво имаш да кажеш. „Има нещо по-добро от мълчанието и то е казването на истината…” Ако отвръщаш мълчаливо, а погледът, жестовете или движенията ти говорят повече и от елегия, това е красноречиво мълчание. Но има ли предел самостоятелната реч или безмълвното себеизразяване? Възможно ли е всичко да се изкаже? Може ли всичко да бъде изразено? Или винаги ще има неизказани думи, вечно неизразими мисли и невъобразими чувства?