Във всеки човек се таи едно странно желание, което не може да бъде скрито съвсем – желанието да стане уникален. Поначало има четири типа хора: 1) такива, които искат да бъдат различни от средностатистическия човек и имат качествата да го постигнат; 2) такива, които искат да бъдат различни от средностатистическия човек, но с нищо не са по-добри от него; 3) такива, които не искат да бъдат различни, въпреки че отдалеч се забелязват измежду другите, и накрая 4) такива, които не искат да се различават сред останалите, а и нямат никаква възможност да го направят. Последните имат сив, обикновен, удобен, среден живот, въпреки че „средно аритметично” съществува като понятие само в математиката, ала не и в практическия живот. Няма средностатистически човек, няма обществено мнение, няма доход на глава от населението, неоснователно е да се позоваваш на „всички казват така”… всичко това е просто прикриване на личната отговорност. Всеки човек е уникален, индивидуален, неповторимо чудо или дори съдбоносен късмет и за себе си, и за другите. Индивидуализацията е изключително силен скрит мотив, независимо дали се стреми да се изяви по положителен начин, избликвайки наяве в живота на човека, или напротив, се опитва да се прикрие и притаи. Една и съща сила действа с противоположен знак – мотивът за индивидуалност.

Духът на времето, индивидуалният темперамент и имиджът в общността – днес почти всичко по един и същ начин подчертава индивидуализацията. От друга страна, един от основните етапи на духовното развитие, описван безбройни пъти от мистиците, е преживяването на единството, разпадането на индивидуалността във всемира, ставането на едно с всичко съществуващо и с божествената същност. Индивидуализацията, индивидуалността и уникалността изглеждат като пречка за изпитването на подобно преживяване. Вярно е, че цялата Вселена произлиза от един източник и поради това архаичната духовна математика не започва от нула, а от Едно. Мнозина казват, че множеството пластове на материалния свят са откъслеци, като по такъв начин са в диаметрална противоположност с хомогенността на духовното небе. Че индивидуализацията създава разделение, тя поначало е лоша, погрешна и е причина за световните проблеми. Че автентичният отговор на фрагментарността на света е еднородността, хомогенността. Мнозина стигат дотук, но малцина осъзнават, че индивидуалността е неблагоприятна и вредна единствено в нейната изкривена форма, изразена в материята. Мнозина вярват в учението за единството, обаче всеки създава персонализиран фон за компютърния си монитор, изтегля персонализирана мелодия на телефона си и започва личен блог, дори и да няма какво да каже. Това е криворазбраната индивидуализация, недъгава проява на фалшивия сгрешен егоизъм.

Духовните спътници на този индивидуализъм са субективизмът и релативизмът. И двете съществуват както на по-висше ниво, в по-възвишен смисъл, така и в по-нисш смисъл, без заслуги и стойност. Субективизмът в нисш смисъл е капан на егото, който вместо до индивидуалния космос води само до галактическа мъгла и астероиден дъжд. Тази субективност определено е саморефлексия, отнася всичко единствено до себе си, а в крайната си фаза е субективен идеализъм или криворазбран солипсизъм, който не приема реалното съществуване на нищо друго освен на собственото си съзнание. Релативизмът на ниско ниво кара всичко да изглежда относително, прави категоричните правила гъвкави и замъглява истината. Вече не се знае кое е правилно и кое не, кое е истина и кое е лъжа, кое е светлина и кое – сянка.

Субективизмът във висш смисъл обаче обръща вниманието ни към свръхсубективното, т.е. към личностния характер на Вселената. В тази субективност човекът се превръща в обект, внимателно наблюдаван от висшия божествен субект. По дефиниция това внимание означава и връзка – това е релативността в по-висш смисъл.

Богатата, духовно нюансирана индивидуалност, която отразява уникалното чудо на Вселената, е красота, от която се нуждае дори еднообразието. Единственото небесно Слънце блести в милиони капки роса, люлеещи се върху стръкче трева. Монетата е единната реалност; двете ѝ страни са хомогенността и многопластовостта; а издълбаният по ръба ѝ надпис – божията любов – означава, че ѝ принадлежим.