Когато тръгнаха от града, времето изглеждаше студено, зимно, но не беше истинска зима. Ала докато изкачваха планината, истинската зима ги посрещна. Сняг до глезени, суграшица по дърветата, която свирепите пориви на вятъра събарят от оплешивелите, замръзнали клони. Каменните морени са покрити с бял юрган, меко отнемащ циклопския ужас от натъркаляните грамади. Пътят им е познат, знаят накъде да вървят, не за пръв път са тук. При все това през зимата всичко е различно.

Пътят, извървян хиляди пъти, сега изглежда чужд. Това, което през пролетта приканва, сега отблъсква. Гигантските дървета, надвесени през пътеката, приличат на зловещи поличби: дотук и не по-нататък! Те, разбира се, ги прекрачват и решително продължават. Имат нужда и от това – вятърът, както винаги, духа в лицата им, развява палтата им, мушка се под дрехите им, смразява крайниците им. Една след друга невинните стъпки се врязват все по-дълбоко в заснежената долина, но потокът още не е във властта на скрежа. Само камъните по края на коритото са обрамчени с ледени ръбове. Светлината е малко, снежната вихрушка се стреми да отнеме и нея. Отдавна са оставили зад себе си отъпканата пътека, само просеката в дърветата сочи пътя.

Девствен сняг, още никой не е стъпвал по него. Чувството е едновременно хубаво и уморително. Познатият път е удобен и скучен, непознатият е изпълнен със загадки, натежал от събития. Понякога планината ръмжи, шептенето на боровете се усилва, вятърът завихря снега. Сякаш всичко заговорничи срещу тях. А разстоянието като че се е увеличило – сто пъти по-дълго от всеки друг път.

Вятърът сякаш поотпуска ударите си; не че става по-топъл, но като че поривите му не са толкова мощни. Надяват се, че вече са близо, но мястото изглежда непознато. Ориентират се за миг и искат да продължат, ала не, това е! Пристигнали са. Свистенето на вятъра изведнъж се превръща в музиката на сферите, прииждащите облаци се разтварят и умореният слънчев диск избликва – миг покой насред изпитанието. След като с трудност са проправяли пътя си, най-сетне са тук не само телом, но и духом.

Групата от три дървета. Би могло да е самичко или пък две, но не – три са израснали от един ствол. Ето тук искаха да дойдат, при този корен, при този ствол. Най-масивното дърво за тях е образът на Бога; средно развитото е олицетвореният учител, а най-тънкото – ученикът, вечният човек – понася най-трудно тежестта на снега.

Водени не от предстоящата умора на връщането, а по-скоро тласкани от желанието за ритуала, изваждат пособия за палене на огън, тамян, свещници. Вятърът е снизходителен, позволява им да разпалят огъня; навярно знае, че следвайки огъня, и той ще има по-свободен път. Снегът покрива плътно основата на дърветата; докато тримата са обградили трите дървета, краката им затъват все по-дълбоко в студеното покривало. Слагат свещта върху студения бял юрган, тя още не си е стопила комин, могат да запалят благоуханните си пръчици. Тях също забиват в снега, след което се хващат един за друг. Трябва да се протегнат в студа, за да стигнат един на друг ръцете си; от клоните във вратовете им се сипе сняг, но това няма значение. Заедно са, шестимата… Просто остават така за малко, вкопчени един в друг, сгушени в дърветата, устоявайки на суровия свят извън кръга. Вътре става все по-топло, нещо се излъчва през тях. След това се откъсват от дърветата и изпървом с плахи, леки движения, а сетне с все по-решителни стъпки започват да обикалят дърветата на мястото с гледката. Тъпчат снега, танцуват, светът се върти с тях…

Изведнъж спокойствието изчезва, връхлита вятър, чува се тътен, дърветата зашумяват. Свършено е, трябва да тръгват. Планината и трите дървета на мястото с гледка са приели техните молитви, поклони и дарове. Пламъкът на свещта отдавна е угаснал, но светлината ѝ все още грее в корените на дърветата и в техните сърца. Кадилниците са се удавили дълбоко в снега, но са пожертвали аромата им и той е достигнал целта. Задали са въпросите си без думи, движенията им са изразявали намеренията им, всичко е както трябва. Връщането ще е по-трудно и все пак по-леко.

Безмълвно събират нещата си. Среброто на скритото зад облаците зимно Слънце се лее по челата им, къпе лицата им в скъпоценна светлина и сияе в сърцата им. Силата, сплотеността… Да, това, което търсиш, човеко, съществува! Светът винаги иска да постига какво ли не, науката мисли за световната еволюция, но мъдреците знаят, че не е нужно да постигаш, а да се завърнеш; не е нужно да променяш света, нужна е апокатастаза: нужно е да се възстанови редът. Редът на Бога, учителя и човека…