Паве

Хиляди пъти си минавал по улицата. По пътя си – толкова овехтяло клише, ала все пак вярно. А какво многообразие от пътища има! Каменни и гладки, издигащи се и спускащи се, настлани и прашни, прави и криволичещи, заснежени и мокри, врязани в планински склон серпантини или прокарани като стрела в равнината платна, поклоннически път или тиха улица, пътечка или магистрала, тясна пресечка или осветен булевард… Какво да говорим за тези, които понякога не водят наникъде или просто са път без изход.

Измежду многото видове настилка може би най-много обичам паветата. Милион павета са били наредени едно до друго от усърдни ръце – какво търпение, издръжливост и прозорливост! Как кубчетата с размери няколко пръста ще се превърнат в път, който тръгва отнякъде и води нанякъде – не просто накъде да е, а именно нанякъде. Пътят, настлан с малки паважни блокчета, е триумф на човешката вяра, макар всичко да започва в каменоломната, откъдето дори не се вижда накъде ще поведе пътят.

Но ако пътят е отъпкан, по него рано или късно ще тръгнат следовници, които ще го използват, ще го вървят и ще стигат до целта си. Може би първата стъпка на човечеството е обозначила пътя като такъв – път, който трябва да се следва във всякакви времена? С първата стъпка ли е започнало всичко? И нима първата стъпка е прокарала всички пътища по земното кълбо, били те горски просеки или главни шосета? Нима всички можем само да вървим по нечии следи, нима няма непознат път, заради който да изоставим познатите пътеки? Всички ли сме по принуда пътници и скитници? Стъпка след стъпка, десен крак, ляв крак, пак десен и така все нататък… Понякога мъчително пълзиш на лакти и колене, понякога пътят под краката ти е гладък и всичко върви от само себе си, а понякога дори се носиш на педя над пътя, при все че това не е негова заслуга…

Мислил ли си някога кое държи камъните заедно? Коя е онази магична сила, която въпреки тяхната ъгловатост подрежда един до друг дребните, търкалящи се в различни посоки камъни и ги задържа на мястото им? Сигурно смяташ, че това е бордюрът. Бордюрът прави пътя: няма ли бордюр, няма и път. Ала и сам усещаш, че доводът ти е слаб и погрешен. Точно както брегът не създава реката, а само нейното русло, защото реката е вода, всичко на всичко вода; по същия начин не бордюрът или паважът създават пътя, защото пътя го има, той чисто и просто е път.

Дребните камъни се държат заедно от още по-дребни компоненти – чакъл и пясък, а дори и от невидими – пот и воля. Само по себе си павето се валя някъде, сам по себе си пясъкът се разсипва. А заедно двете се държат едно за друго. Вградеността има значение. В пролуките между големите камъни слагаш по-малки, всред малките и големите слагаш чакъл, а когато приключиш, посипваш всичко с пясък и с търпеливи движения затъпкваш ситния пясък в пролуките между камъните. Водата отнася по местата им онези песъчинки, които метлата не е могла. Едри, по-дребни, още по-дребни…

По такъв път колелото минава шумно, ала с добро сцепление. Пешеходецът се движи с благодарност, въпреки че подметките му чувстват неравността. Не е гладък този път, но точно това го прави значим. Не се ли използва един павиран път, от краищата му започва да напира зеленината: ластари и клони се накланят към него, в пролуките между камъните пониква трева, а там, където паветата са излезли от леглата си, мястото им заемат бурени и плевели – великите оцеляващи и при най-сурови условия.

Вдигни две такива павета, излезли от леглата си, и ги сложи в стъклен буркан. Бурканът е пълен, двете блокчета го изпълват. Сложи при тях по-дребни камъчета – сега вече наистина е пълен, запълнил си и пролуките! Вземи сух пясък и внимателно го изсипи в буркана – побират се няколко шепи, и ако разклатиш буркана, пясъкът ще изпълни и пролуките между паветата и дребните камъчета. Ето така бурканът вече наистина е пълен! Но вземи и вода, нея винаги можеш да долееш отгоре. Пясъкът попива водата, влажно обгражда дребните камъчета и заедно обгръщат двете павета… Дребно, по-едро, едро…