– Защо е така, учителю, че дори под усмихнатата външност винаги има горчивина? Достатъчно е да се вгледаш в живота и на най-щастливия човек, и веднага виждаш дълбоко нещастие, скръб, безмерно и горчиво страдание?… Защо?
– Синко, не задаваш правилния въпрос. В изучаването на духовните истини Защо? не е уместен въпрос. На невъзможния и безответен въпрос Защо? съществува само един отговор: Просто така. Причините и следствията са преплетени безкрайно като прежда, дръпнеш ли някоя от нишките на съдбата, разклащаш цялата мрежа.
– Разбирам това, но все пак – защо е страданието?
– „Тази Вселена е трапеза от радост, скръб и миражи”. Там, дето видиш единия полюс, скоро ще откриеш и другия. Без светлина няма сянка, без радост няма скръб. Днес се смееш, вдругиден плачеш – тоест светът съществува като страдание, дори да се опитва да прикрие прогнилата си до костния мозък същност.
– Тогава да оставим привидността и да не разчопляме раните?
– Мъдро го рече. Онова, което човек се стреми да прикрие, най-добре да бъде оставено в сянка. Всеки има рани, всеки има тайни. Както се казва, и светецът има минало, и грешникът има бъдеще. Твърде дълго време живеем… Ако умирахме още като юноши, вероятно бихме преминали чисти през Слънчевите порти на светлината. Но дългият живот разваля човека, многото светлина хвърля надалеч сянката си. Ако живееш дълго, се омърсяваш. Бебето мирише на мляко, а освен това край него се носи и ароматът на изначалната чистота. В порочния си живот човек засмърдява от многото грехове. Нравствената поквара предизвиква изкривяване най-напред в по-фината му същност, а сетне се проявява и като телесни страдания. Светците ухаят на цветя; хората, които не са светци, миришат неутрално; обаче порочните вонят отвратително. Скръбта също е непочистена язва. Понякога може да я предпазва тъничък струпей – това е усмихнатото лице; ала то лесно се пропуква и тогава раната люто гнои и от нея се разнася смрадта на болката. Затова не разчопляй раните на другите – особено ако нямаш лекарство, което лекува всичко.
– Та нима има такова? Нима има чудодеен цяр, който лекува всяка болка?
– Не мисля, че има тук, в този свят. При сътворението на света първата дума, първият съвет е бил покаяние. Какво очакваш тогава? Щастие, лесен живот, успехи? По-скоро гледай еднакво на радостта и скръбта като на неминуемо преходни фактори. Радостта увяхва, скръбта постепенно отминава и за съжаление, в живота на мнозина остава горчивината – но ти не ѝ се оставяй, не позволявай да те победи съмнението!
– Съществува ли искрена усмивка, учителю? Има ли щастие, зад което да не се крие страдание?
– Може би съществува, мъдреците разказват такива легенди за старите времена. Да, надявам се, че съществува дори ако човек най-често се учи да се усмихва, закален в страданието. Ако и ти го вярваш и способстваш за това, то наистина съществува…
– Нека не оставяме неизяснени законите на природата! Аз бих искал да открия този чудодеен цяр!
– Просветление е нужно, сине – да можеш да захвърлиш всемира, като че събличаш стара змийска кожа, наред с цялото му нещастие… Спомняй си и забелязвай дори в най-голямата си радост капката скръб, но и в горчивата чаша откривай капчица от нектара на радостта. Макар да е само капка, нека тя бъде за теб вестител на преходността, на това, че всичко все някога отминава. Защото за всяка мъка е характерно да носи в себе си зародиша на края и забравата.
– Ами щастието с какво се различава от горчивината? То също винаги отминава…
– Безспорно, ала остава ведростта. Щастието не е цел, а последица, резултат. Търси онова, от което произтича щастието. Бъди доволен от онова, което си постигнал, от онова, което си разбрал, от онова, което ти е било дадено. То никога не отминава…