Все пак свободен ли е човек, или не е? От хиляди години това е въпрос за всеки мислещ човек. Свободен като птица, волен като вятър – всички тези сравнения изразяват идеята за необвързаност. Наистина птицата се носи свободно на крилете си, ала лети по принуда; и на вятъра никой не му казва накъде да духа, само че ако е тръгнал отнякъде, по принуда се движи тъкмо в обратната посока: западният вятър духа на изток.
А каква свобода да припишем на човека? Свободата да се движи? Свободата да взема решения или да действа? Свободата на мисълта или на волята? Ако разглеждаме трите основни сфери на човешкия живот – действията, речта и мисълта – то каква свобода има човекът? Физическите ограничения са факт. Телосложението и каналите на сетивните възприятия позволяват само известно пространство за движение също както и социалният статус. И все пак човек би трябвало да може да постигне някакъв вид самоосвобождение. Най-малко пък можем да говорим за биологична свобода; това, че сме кодирани да съществуваме, не е свобода, а принуда и доброволното напускане на съществуването не е спасение. Съществуването като принцип не се прекратява, ако бъде сложен край на телесното битие. И напразно е разширяването на биологичните ограничения; прекрояването на телесното съществуване само променя принудителните условия, но не дарява свобода, а най-много илюзията за такава. Все едно човек да иска да избяга от затворническата си килия, копаейки тунел под нея, и той да го изведе в съседна килия: от трън та на глог. Същото, разбира се, важи и за промяната на повечето социални условия – човек заменя едно робство с друго.
По-невъзможна от биологичната свобода е само социалната. Докато свободата се възприема като политически или обществен фактор, мисленето попада във фатален капан. Политическата свобода отново иска да промени не начина на съществуване, а условията. Затова ни е необходима не биологична, не социална или политическа свобода, а метафизична свобода, освобождаване на съзнанието.
Тази идея вероятно ще допадне на свободомислещите, въпреки че мисленето ни също е дефинирано, ограничено и кодифицирано по стотици различни начини. Достатъчно е да прелистим томче на Аристотел, за да открием, че от хилядолетия следваме все същите модели на мислене дори без да го съзнаваме. Да се откъснем от тези прокарани пътеки, от тези мисловни шаблони, е извънредно трудно, защото не можем даже да измерим до каква степен сме обвързани с тях. За да можем да поставим човешкото съзнание на изцяло нови основи, трябва да използваме всички духовни ресурси, с които разполагаме. Ключът за освобождаването на човешкото съзнание е непреходното божествено съзнание, организиращият принцип във всичко – заслужава си да се приеме това като предпоставка, което е промяна не само в условията, но и в начина на съществуване! За целта трябва на първо място да се разпръсне невежеството по отношение на духа, държащо хората надалеч от Непреходното. С право възниква следващият въпрос: как можем да познаем това Непреходно висше съзнание, божествения разум? По-правилно е да го формулираме така: как може това съзнание да бъде опознато, как може човек да се пробуди за тази по-висша реалност? На пръв поглед Непреходното е непознаваемо и неописуемо, макар че ако то е организиращият принцип във всичко, тогава освобождаването от ограниченото състояние на материалното съществуване е възможно чрез Непреходното, ето защо неговото осъзнаване е от решаваща значимост.
Тъкмо по тази причина е важно да се говори за принципите, които управляват свободата. Дори в състоянието на освободено съзнание има правила, само че различни от онези, които дотогава принудително са определяли човешкото мислене. Така че свободата (или илюзията за свобода) трае дотогава, докато трае неосъзнатостта. Онзи, който притежава знание, вече не е свободен, тъй като истината обвързва, диктува правилното и неправилното държане и посочва целта в перспектива, вечното призвание на човека. Осъзнатата свобода е задължение, но това задължение е свобода…