Веднъж… през зимата… на върха на един хълм… Пътят бе затруднен от неприятен снеговалеж, но когато се добрах до горе, там ме чакаше девствен сняг. Или може би чакаше не мен, а първия човек, който ще нашари повърхността му със стъпките си? В такива моменти всичко е тихо, чува се как падат едрите парцали сняг, как бързат от небето към земята, но бързат бавно. Колко много неповторими сами по себе си чудеса! Трупайки се едно върху друго, те хвърлят бяло покривало върху всичко, прикриват грозотата на безчувствената зима, пустата земя, голите камъни, обилието от паднали листа, смачкани на каша.
На върха на хълма има развалини. От едната страна към гората върви пътечка, очертанията ѝ се забелязват и под снега по предполагаемата просека. По-нататък стари черешови дървета, кората им тук-там е обелена, клоните им безжизнено стърчат. Няма листа и вместо с бели цветчета старите клони са покрити с дебел пласт сняг – къде ли се крие обещанието за плодове? Снежните облаци са оцветили небето в сиво, снеговалежът създава още по-сива и мрачна среда, прекрасен фон за развалините. Следи от основи, сред падащия сняг се издига наполовина разрушена кула, само едната ѝ стена се е запазила, на нея зее прозоречен отвор със стрелчата арка. Времето е похлупило кулата с бял снежен калпак. Заслушвам се. Слушам тишината, неизмеримото зимно притихване. Движа се трудно, опасявайки се, че развалям непокътнатата красота на гледката. Първата стъпка – хлътвам в снега до глезени – ме отвежда по-близо до старите череши. Втората стъпка вече е по-лесна, въпреки че пак потъвам до глезените в снега. Бавно и внимателно се приближавам към разсипаните камъни. Оцелелите стени стигат до кръста ми, на места са по-високи, другаде по-ниски.
Мястото ми е познато; зная, че по средата е имало храм, до него странно непокрито мазе – може би едно време е било тъмница? А околовръст са били наредени по-малки жилищни постройки. Малко населено място, къщите са строени по-скоро от бежанци, сближени от общата си съдба, отколкото от хора с гордата потребност да гледат надалеч.
Някога тук е имало обитатели. Те са се заселили на хълма, от камъните са си иззидали къщи, окачвали са на гвоздей горните си дрехи, събирали са в хамбара жито. Всеки ден са се залавяли отново и отново за работа, трудели са се, а сигурно са се и веселили, на празници са пирували, раждали са се деца, обичали са се и са умирали. Животът е напуснал това място. Няма жито, няма хляб за разчупване, няма хамбар и няма одър, няма молитва, няма даже и кръст. Само бръшлянът дава признаци на живот, всичко друго е мъртво.
Бръшлянът пълзи по запазилата се стена на кулата – живописна гледка сред падащия сняг. Зеленината му отрича вцепенената сивота на развалините, гладката сивота на небосвода и сивотата на снеговалежа. Той се бори и със снега, и със студа – жив и вечнозелен като посланието на живота.
Може би на всеки сто години, а може би и по-рядко, животът се премества нейде нататък. Сега хората живеят долу в селото. Смело си строят къщи, обзавеждат ги, трупат хранителни продукти. Постоянно, отново и отново вършат всекидневната си работа, трудят се и се веселят. Те също раждат деца, обичат се и сетне умират. После и от тези места животът се оттича в друга посока, оставяйки след себе си гниене, развалини, по някой и друг камък. И може би по някое оцеляло плодно дърво.
Обичам развалините. Ако ги слушаш внимателно, те ще разкажат много неща, които са научили за живота. Старите камъни са видели и чули какво ли не. Само че не бива да нарушаваш тишината им. Първо обиколи руините, засвидетелствай им уважение, приближи почтително към тях. Тогава те ще се отворят, ще заговорят. Един такъв камък, който стърчи от стената, сега ще взема със себе си – снегът ще заличи липсата му. Тази къща няма да бъде мой дом, но един камък от нея ще отнеса в дома си – нека разказва, нека вижда и чува. Напразно се опитвах да стъпвам в предишните си следи, за да повредя колкото може по-малко безмълвната красота – не сполучих особено. Но снегът ще заличи следите от стъпките ми: и онези, които водят нататък, и тези, които се връщат обратно…