Раждането е страдание – е казал Буда, докато един съвременен будистки наставник е перифразирал това по следния начин: раждането е било страдание.
Нека всеки отсъди сам за себе си дали страданието, съпътстващо раждането, може да се сведе до обхвата на миналото и да се отпише от опита на настоящето, но с теорията за страданието определено си струва да се запознаем – тъкмо за да можем да гледаме спокойно на това своеобразно измерение на земния живот и да можем да му дадем сполучливи, смислени отговори. Нито Западът, нито Изтокът отричат онтологичния факт на страданието.
Източният светоглед бива обвиняван от мнозина в песимизъм: вечно завръщане, безразличие, липса на амбиции – дълго можем да изброяваме стереотипни определения, които обаче спокойно можем и да забравим, понеже Изтокът също бързо се „озападнява”; а от друга страна, за духовните хора е характерен по-скоро стремежът, отколкото безразличието. Само че между духовната дейност и материалното суетене има сериозна разлика. За мъдреца, който е прозрял душата, времето, през което хората будуват, е нощ, а когато всички спят, той е буден.
Ако се питаме дали животът е изпълнен по-скоро с радост, или по-скоро със страдание, отговорът зависи и от възрастта. Младото поколение преживява света по-скоро като изпълнен с радост, а хората в по-зряла възраст – по-скоро като изпълнен със страдание. Да се надяваме, че ако зададем този въпрос на истински мъдрите, те също ще заемат становището, че животът е по-скоро изпълнен с радост – но вече на една по-зряла степен благодарение на по-извисената гледна точка на духовното себеосъществяване и просветление.
На младини Буда също не е познавал страданието. Баща му искал да отгледа сина си в среда, която го предпазва от всяко възможно страдание, дори от естествените житейски истини. Според поемата „Будачарита” от Дхармаракша точно по тази причина Буда бил смаян и потресен, когато за първи път излязъл от райския си палат и видял един старец. Неговият кочияш му обяснил, че превитото тяло, несигурната походка, побелялата коса и бръчките са съвкупни признаци на старостта и че остаряването рано или късно настига всекиго. Подобно смайване изпитал младият принц и при вида на болен човек, а после и при вида на погребално шествие, и рекъл така:
Каква потресаваща съдба има човекът. Как може тук да се живее безгрижно, щом в крайна сметка тялото ни става на прах? Но като че ли на мястото на сърцето ни се валя камък, щом не забелязваме мимолетността на живота.
Тази красива притча изброява трите основни страдания в живота: болестта, старостта и смъртта, към които източният мироглед, приемащ вечния живот на душата, а следователно и прераждането за нещо естествено, причислява като четвърто страдание и раждането. При все че нашата западна култура смята раждането за радостно събитие, на Изток то се счита за брънка от веригата на карма, която неминуемо го причислява към поредицата от неизбежни последствия. А причината за раждането е желанието за придобиване на съществуване – тришна, или жаждата за живот. Буда е основал своето учение върху четирите благородни истини, според които: 1) светът е пълен със страдание; 2) жаждата за живот, желанието, е причина за земното съществуване; 3) на земното съществуване може да бъде сложен край, ако се сложи край на желанието; 4) за тази цел е нужно да се узнае верният път.
На Изток знаят, че животът е страдание, и все пак хората са ведри. На Запад храним надеждата, че животът е радост – и въпреки това не сме щастливи. Нещо тук не е наред…