Някога цялата красота била в ръцете на жените – музите се грижели за Прекрасното, редом с тях мъжете можели да бъдат най-много умни. Първоначално музите били възприемани като изворни нимфи, а вдъхновението било благословията на бликащите им води. Музите са митологични създания, вдъхновяващи поезията, музиката и танца, култът им процъфтявал на планината Парнас, свързан с извора Касталия, и на планината Хеликон край изворите Аганипа и Хипокрена. Светилището им се наричало Музейон, откъдето е дошла съвременната дума „музей”. От Хезиод насам говорим за девет музи: Клио (Възхваляващата) – муза на одите за герои и историческите летописи, със свитък в ръка; Евтерпа (Будещата наслада) – на лиричната поезия, с флейта; Талия (Веселата) – на комедията, с комична маска; Мелпомена (Възпяващата) – вдъхновителка на трагедията, с трагична маска; Терпсихора (Желаещата да танцува) – муза на танца, с лютня; Ерато (Влюбената) – муза на любовните песни, с малка лютня; Полихимния (Богатата на химни) – на религиозната поезия, с воал; Урания (Небесната), която държи глобус, на астрономическата и като цяло на дидактичната поезия, и Калиопа (Сладкогласната), която държи дъска за писане, музата на героичната поезия. Те внушават на земните жители подходящите мисли, дават вдъхновение и подпомагат творческата работа.

Възможно ли е небесните извори вече да са се изчерпали? Самите литературни жанрове като че изглеждат отживели времето си и ако няма кой да ги култивира, музите със сигурност биха се оттеглили и биха станали невидими. Та кого ли биха благославяли с мигове на вдъхновение?

Наистина ли на мястото на музите на небесното вдъхновение са седнали страшните Горгони с рибени люспи по главите, с медни ръце и златни криле? Те с положителност не са вдъхновителки на прекрасно изкуство. Изкуството като че ли е снело от себе си класическата си роля и днес често триумфира грозното. Оскърбяването на прекрасното е несъмнена смърт за музите. Красотата сякаш умира, а човекът сякаш се дави. Трудно е да се говори за естетика през XXI век, тъй като красотата като че изчезва в двусмислено противоречие, и все пак се просмуква във всекидневието ни – само че вече като булевардна красота.

„Ако поезията е била мъдростта на древността, то вероятно мъдростта е поезията на нашето време – е казал Александър Вине, швейцарски литературен критик и теолог (1797 – 1847) – и това е новият начин за придобиване на свобода.” Нека заменим тази формула с красотата и щастието – ако щастието в миналото е била красотата, то красотата в днешно време вероятно е щастието? Би било почти идеално…

Къде сме днес? Макар нуждата на човека от красота да изглежда вложена в сърцето му от самото начало, все пак той върши безброй грехове срещу бога на красотата. Древните люде са смятали, че доброто и справедливото са неразделна част от красивото – това е била светата троица на класическата епоха. Въздействай, твори, множи! – гласи светският дух през епохата на Просвещението, а какво ни е останало днес? Купувай, яж и съществувай? Оглупявай, наслаждавай се и се покорявай? Нищо чудно, че музите не желаят да бъдат вдъхновителки на епоха с такива ценности.

Нека се върнем към красивото! Нека се върнем към простичкото, нека се върнем към чистото! „Всяко красиво по някакъв начин е красиво от само себе си и свършва в себе си, като не включва похвалата. Хваленото очевидно не става нито по-добро, нито по-лошо… Нуждае ли се от нещо действително красивото? (…) Смарагдът става ли по-лош от това, което е, ако не бъде хвален? Ами златото, слоновата кост, пурпурът, лирата, ножът, цветето или дръвчето?”– пита Марк Аврелий в „Към себе си” (IV.20., превод Богдан Богданов).

Съвременната епоха е постигнала детрониране на естествената, художествената и моралната красота. След като на власт е дошло грозното, време е за възобновяване на метафизичната Красота! Не хоризонтално назад, а вертикално нагоре! Защото окончателната, божествена Красота е всемирна ценност и може да облее всичко във вълшебната светлина на хармонията… Това ще бъде триумфът на метафизичната естетика, на Красотата.