Цистерцианци си строят църква. Петима се залавят да градят базилика на билото на планината. Хора никъде, помощ отникъде, но има вяра, има вдъхновение, има цел, която ги мотивира за столетия напред. Камъни, после греди, вход и свод – всичко си идва на мястото. Църква обаче се строи не с камъни, а с убеждение. Сетне, векове по-късно, когато вярата е отслабнала и повечето люде са изгубили въодушевлението си, отново хора никъде, помощ отникъде. Напразно собствеността е утвърдена, околността е замряла.
Трябва да се боря, за да си проправя път до сградата: потокът, извиращ навярно от свещеното аязмо, носи по водите си листа надолу по пътеката, по която се вкопчвам, за да се изкатеря нагоре. Малката пътечка криволичи от края на селото; нататък е ту стръмно, ту равно, палещото слънце грее в гърба ми, по него се стича струйка пот… всичко е идилично. Близостта на никой човек не смущава благоговението, долавя се близостта на Бога. Още няколко стъпки и ето я огромната сграда – строги линии, геометрични пропорции, ритъма на божествената хармония и на космическия ред, издялан от камък. Вдигам лице към небето, докато погледът ми се взира във върха на кулата; после надниквам през ключалката на портата в сумрачното вътрешно пространство. Вратата е затворена. Но долитат някакви далечни звуци – словото на черковна песен или може би само ехото от нея? Откъслеци от свещени песнопения, звучали преди стотици години, които вече е невъзможно да се чуят? Или просто въздухът свисти през ключалката? В ума си все пак чувам как песента ехти в ушите ми, сякаш се присъединява към играта на четирите мистични гласа, към тайната хармония на божествената мелодия от флейта, на камбаните, на светите имена и на хвалебствените химни.
Насила се откъсвам от тайнствените гласове. Край сградата има развалини – каменни ивици обозначават контурите на едновремешна по-голяма постройка. Това трябва да е бил манастирът, тъй като там, дето има църква, има и манастир. Тук някога е била църквата на монашески орден; сега само трева никне там, където е шетал братът в магерницата, където болните братя са лежали в лечебницата или където призори са се отправяли за литургия… Наоколо окосена трева, дивата природа е изтласкана на по-заден план, навътре между дърветата, обратно в гората, оттатък билото на хълма. Околността не прикрива, а по-скоро разкрива великолепното здание, което с изсеченото си от камък постоянство гледа от хълма надолу към долината, към селото, към света.
Слънцето къпе сградата в светлина, облива със светлина покрива ѝ, облизва страните ѝ, лее порои от лъчи върху камъните. Тръгвайки наляво, обикалям постройката – това е благословената посока, също както се движи и Слънцето. Горе е Слънчевата светлина, долу Слънчевият път. Това е пътеката на светлината. Всичко е красиво, всичко е значимо, но докато обикалям, се натъквам на противоречива гледка. От дясната страна на фасадата има врата, зазидана врата. Какъв контраст! Врата, през която не се преминава, затворен вход – ако веднъж влезеш, няма път обратно, заседнал си в пространството на светилището, няма изход… Но аз съм отвън и въпреки че голямата порта на църквата е затворена и през нея не може да се минава, все пак я има надеждата, че при случай дверите ѝ ще разгърнат крилата си и не само ще приканят вярващите, но и ще ги пуснат вътре. Ала тук, пред зазиданата врата, за какъв шанс би могло да се говори? Останал е само знакът, че някога е имало врата, проход, вход – само че заради зазиждането това е загубило смисъл. Нито вратата вече е врата, нито пък стената е истинска стена. Какво ли е чувствал зидарят или монахът, докато е редял камъните и ги е слепвал с хоросана? „Просто си върша работата, това е служене”; дали му е минавало през ума колко невъзможно странна е тази задача?
Колко по-хубаво е да направиш врата в стената, отколкото да зазидаш един проход?! Стоя пред стената, през която не може да се премине; двете ми протегнати ръце докосват колоните на вратата; гърдите ми се притискат в камъните. Сякаш вдишвам влажния, наситен с тамян въздух вътре в църквата. И може би камъните прошепват в мислите ми: Нека бъда проход, нека бъда отворена врата за онези, които през мен биха искали да влязат по-навътре в царството на светостта…
| No. /Измерение | Небесно тяло / планета | Значение | Характер |
|---|---|---|---|
| 0. | Слънце | Съществуване | Битие |
| 1. | Меркурий | Разум | Съзнание |
| 2. | Венера | Чувство | Щастие |
| 3. / 3D | Земя | Сума от горните | Място, където се учим |
| 3.1 | Луна | Мистика | Духовен път |
| 4. | Марс | Борба | Победа над самия себе си |
| 5. | Юпитер | Учител | Принцип на Гуру |
| 6. | Сатурн | Велик осъществител | Търсене на отговорност |
| Архангел | Посока | Елемент | Детайли |
|---|---|---|---|
| Гавраил | Запад | Вода | Предвестник, неговият знак е лилия или скиптър, или жезълът на Хермес. Именият му ден е около пролетното равноденствие на 24 март. Тълкува виденията на Данаил и съобщава на Захария, че се е родил Йоан Кръстител. |
| Рафаил | Изток | Въздух | Значение на името му: лечебната сила на Бога, вождът на ангелите пазители, покровител на скитниците и пътниците. Пазител на изобилието и креативността, помага в трансформацията на човешките грешки. Именият му ден е на 20 юни на лятното слънцестоене. |
| Михаил | Юг | Огън | Съдник, победител на злото, водач на небесните армии, войнствен светец, главен покровител на църквата. Именият му ден е на 29 септември около есенното равноденствие, символът му е мечът и везните; съдия, водач на душата – припомня ролята на Тот – Хермес – Меркурий |
| Уриил | Север | Земя | Името му означава: божествена светлина и огън; проницателен, мъдър, просветляващ същността и даряващ мир. Водач на ангелските армии, със светлината си освобождава от демоните. Именият му ден е на 10 декември, близо до зимното слънцестоене. |