Вървя сред развалините: някогашна слава – днес купчина камъни. Някога кралско седалище, голям манастир, място за срещи на множество благородници, монаси и простолюдие; хора, стоки, идеи са се стичали тук в изобилие. От височината са се виждали застоялите води на мочурищата околовръст, разпростиращи се на разстояние един ден път. Днес кралете са мъртви, водите са пресъхнали, хората са изчезнали, стените са рухнали. Останала е една колона на ъгъла на обходния път, някогашният двор се очертава само от линиите на основите на стените, изкуствена градинка с подправки се опитва на сляпо да възпроизведе някогашния манастирски хербариум. Под надгробни камъни почиват мъртви крале – там, под тежките пластове на отминалото време.

Вървя по отломките от миналото, настоящето сякаш се състои от начупени отколешни парченца, оформящи едва частичен торс. Въпреки че развалините са величествени и се чувства концентрацията на някогашната власт, сърцето ми не се разтуптява. Историческият парк е официален, съобразен с предписанията, околността е безжизнена, миналото е безвъзвратно отлетяло. Обръщам гръб на официалните алеи с развалините и тръгвам по пътеката всред хълмовете – казват, че тя води до друго историческо място. Пространството е диво, епохата е отпреди времето на кралете и манастирите. Тук няма камъни, нито контури, няма останки от арки, ни възпроизведена градинка, но има дървесни стволове, покрити с мъх – карта, създадена от природата; наместо сводове от дялан камък – небесният свод и суровата, смела и древна градина на майката природа. Няма крале, но има ред; няма укази, но има закон; няма правила, но има справедливост.

Тишина. Никъде не се вижда човек, но да си сам, не значи да си самотен. Купчина необработени камъни, нахвърляни един върху друг, обозначават на полянката паметник, останал от древни времена: едно изречение, една шарена лента, листенца от увехнали цветя. Пръстенът на дърветата с голи корони оставя свободно голямо пространство от безкрайния небосвод. Няма вятър, няма облаци, външната тишина създава всички независещи от мен условия за вътрешната тишина.

„Гра-а-а, гра-а-а …” – чува се дрезгав глас от високото. Значи все пак не съм сам. Бих казал, че в небето кръжи врана, но не – полетът е друг и зовът е друг. Това е гарван, не бяла врана, а черен гарван. Лети високо, кръжи, планира и току се обажда. Не е част от ято като враните, а единак – може би е пазител на святото място и сега наблюдава натрапника? Оживяла древна тотемна птица, знаеща тайните на творението, пазител на времето – такива неща разказват за гарвана. В северните саги гарваните носят на боговете вести от хората и поверяват тайните си само на достойните за това.

Гледам в небето, опитвам се да следя кръженето на гарвана. Той ме наблюдава. Когато отговарям, подражавайки на неговия глас, изчаква малко и също изграква. Разговаряме. Гарванът е верен, моногамен другар и сега се запознава с мен. Макар да го смятат за вестител на смъртта, за птица на преходността, неговата компания все пак не е зловеща, пък и той не се приближава много. Гарванът е близък само със светците, на тях им носи храна, множество легенди разказват за това. Раздвижвам се, обикалям, малко се отдалечавам от купчината камъни и той също изчезва. Провиквам се към небето: „гра-а-а” – появява се пак и отвръща. Заклинанието му говори за промяна. Сигурно е прастар гарван, на възраст хиляда години, който съдбата е назначила да охранява скритото поклонническо място? Може би мисли, че ме разпознава, и разсъждава дали вече сме се срещали? Кръжи в свободното пространство, очертано от короните на дърветата, високо горе – ала не сме ли си разменяли местата хиляди пъти?

Бил ли съм някога гарван, а той шаман? Днес той е птица пазител на мястото, а аз – посетител, отбил се случайно тук. И на мен би ми се искало да вярвам, че не се срещаме за първи път. Бих му дал храна, но е прекалено далеч. „Жа-а-алко…”

Усещам, че ме наблюдава внимателно, докато полагам вечнозелено клонче на купчината камъни, докато с молитви и обети правя пожертвувание за предците – а така може би и за него, стария им другар по орис. От известно време мълчи. Приготвям се да тръгвам, на сбогуване вдигам лице към небето, търся го с поглед горе. Усетил е и също се сбогува. Безмълвно планира нататък, изчезва зад силуета на голите корони на дърветата, все едно никога не е идвал тук. Няколко крачки – и от мен също няма да остане следа, все едно никога не съм идвал тук. Ала в мен остава споменът за него, дори живата му реалност – а той какво ли ще запази от мен?