– Затворникът, бягащ от солна мина, лесно може да ослепее, ако внезапно се освободи и се озове на светло. Теб също би те ослепило внезапното просветление – изрече спокойно учителят, но думите му въобще не успокоиха ученика.
– Какво да правя тогава? Не искам да живея повече в тъмнина, копнея за твоите наставления…
– Добре, да започнем с това: накъде гледаш?
– Ами сега се опитвам да използвам целия си разум във връзка с теб, в теб гледам.
– Така е, значи гледаш пред себе си. Писанията твърдят, че азът е пробил отвътре навън отверстията на сетивата, и затова човек гледа пред себе си, а не навътре в себе си. Аз обаче бих искал да те науча как да затваряш очи за външното, за да се отвори вътрешният ти взор… Мъдрецът, търсещ безсмъртие, е вътрешно буден и по тази причина по интроспективен начин вижда в сърцето си Всемогъщия лице в лице.
– И аз искам да го видя! – решително произнесе ученикът.
– Е, добре, тогава приеми първото наставление! В началото беше съществуването, всичко беше единствено битие и се познаваше като жива душа. Това научѝ на първо място: „Аз съм душа (ахам брахмасми)!” В малка степен си и тяло, поне дотолкова, доколкото сам вярваш, че си тялото си; но много повече си душа и първата ти задача е да се опознаеш като душа. Ако се пробудиш за това, ще видиш своята нетленност, за разлика от преходното си тяло, и няма вече да си материя, а душа. Ще съществуваш истински, също както и всичко останало, а не привидно, като мираж.
– Аз съм душа, съществувам истински… – опита се да запамети.
– Добре, а с коя своя способност мислиш?
– Ами сигурно с мисловната си способност, нали? Но съм чувал, че истински важните неща човек не ги узнава с ума си, а ги усеща със сърцето си, с разума на сърцето…
– Не бързай толкова! Нека останем на съзнателността… Интелектът, мъдростта, знанието, насочено към нещо – с една дума, разумът. Всичко, което съществува, което пониква от семе, излюпва се от яйце или се ражда от майка; всичко, което диша, движи се, лети или е прикрепено към дадено място – всичко това и дори целият свят се ръководи от разума. Разумът е истински, разумът е жива душа (прагянам брахма). Чрез тази съществуваща съзнателност разбираш каквото и да било.
– Съзнателността е живото същество, съзнателността е душата… – Това наставление се стори на ученика по-загадъчно, но той се опита да запамети и него.
– Разбираш ли? Работи ли разумът в теб? Способен ли си да се опреш на този по-висш интелект? Осъзнай, че каквото и да изпитваш, разбираш, виждаш и чуваш, дължиш го на този божествен животворящ разум. Познанието е истински съществуващо и живата душа има природата на съзнание.
– Да… – кимна ученикът, при все че вече бе изгубил нишката. Спря дотам, че разумът съществува и че не е материален, тоест не е преходен, значи има природата на душа. А съзнанието опознава всичко.
– Е, тогава приеми и третото наставление. Щом ти си душа и щом източникът на съществуването, основата на всичко съществуващо има природата на съзнание, значи неминуемо и ти имаш такава природа!
– Да, и аз на това се надявам! – ученикът изрече това с леко сърце и с надежда.
– Когато човек умира, можеш да видиш, че тялото му постепенно отказва да му служи. Речта му секва, човекът престава да говори, но все още мисли. После и мисълта спира, но той все още диша. Щом и дъхът отлети, отлита и душата, а пàрата на телесната топлина се връща в дъха на всемира, принадлежащ на висшето Божество. Тази фина субстанция е същността на цялата Вселена, това е действителността, това е душата. И ти не си тяло, омесено от глина, не си реч, не си мисъл или топлина, а си се взел от същата тази фина субстанция! Ти също си това (тат твам аси).
– Да, аз също съм тази фина субстанция!