В днешно време говори и онзи, който няма какво да каже. В архаичната епоха хората са говорели в стихове; през класическата епоха това е станало привилегия на тесния кръг от поети и драматурзи. Литературното изразяване е останало като препитание на творческата класа; днес обаче всеки в комуникационните платформи мисли и наставлява. Напразно чакат да се разтворят дверите на тайните, няма как човек да е толкова просветлен. В миналото хората е трябвало да се провикват, за да привлекат вниманието на околните; днес за същата цел по-скоро трябва да мълчиш. Известни са учители, които не произнасят нито дума; при все това край тях хората стигат до прозрения и получават отговори дори на незададените си въпроси. Съдържателното мълчание е изкуство на малцина, докато постжанрът, който много пъти не казва нищо, се разпространява като истинска епидемия.

Наред с обективната, историческа, външна истина съществува и една субективна, митична вътрешна истина и двете не се припокриват във всеки детайл. Мнозина питат дали вътрешната истина не е просто въображаема, но далеч по-малко хора се осмеляват да зададат въпроса каква е реалността на външната действителност. Ами ако външният свят е илюзия? Което за един човек е невероятно, за друг е естествено; и обратното.

За съжаление, и невежият може да пусне духа от бутилката, но не е сигурно, че е в състояние да му заповядва. Ето защо разказите на хората за духовните им преживявания често се превръщат в болни лъжи на слаби духом люде, в един вид езотерична псевдопсихология. Най-често разказват хора, които нямат истински преживявания, а само драскат по повърхността, тоест самозалъгват се с фалшиви прозрения. Онзи, който знае, знае и да мълчи.

А колко се е объркал светът, се доказва и от това, че много пъти фалшът се възприема за истина, пък истината за фалш. Публикуват се огромно количество тъй наречени „вдъхновени текстове”, като преобладаващата част от тях е псевдография, фалшиви писания, които не казват нищо ново, а просто повтарят шаблонни клишета, удовлетворяващи повърхностните нужди на консуматорския спиритуализъм. Произходът на тези текстове не е божествен или духовен, те са продукт на превзети видения или направо въображения. Просто копия, отпечатъци от вече наложили се клишета.

Вярващите смятат, че свещените писания на техните религии идват от Бога или са внушени от Него, докато учените предпочитат по-скоро културните традиции, традиционните извори, припокриванията и компилациите между цивилизациите. Всред вярващите също с право възниква въпросът за изкривяващия ефект на човешкото вмешателство при препредаването. Истинският свят обаче не е обвързан с потребността от земно документиране. Историческата истина е само проекция на духовните истини – понякога точна, друг път относителна проекция. Задачата ѝ не е да съобщава обективни факти, а да предава истински учения.

Наред с всичко това съществуват и истински боговдъхновени текстове, тъй като един от каналите за връзка между божествения и човешкия свят е именно чистото вдъхновение, откровението, прорицанието. Как обяснява това един фалшификатор на преживявания? По собствен вкус. Боговдъхновените текстове обаче и въобще митологията не са лъжи, а са праобраз на божествената истина, въплътен в мистерията. Интуицията е откривателската, творяща сила на мисълта, а езиковата изразност е силата, която прави възможна критиката, проверяваща и удостоверяваща истината. Мистиците се стремят да предадат каквото е възможно да се формулира и съобщи от едно вдъхновено видение. Ала те със сигурност са взели предвид – съзнателно или не – съвета, че който знае десет неща, трябва да преподаде само девет. Освен това по отношение на мистичните текстове, учения и истини работи една ефективна система за сигурност: дори откритите тайни и записаните учения остават невидими и неразбираеми за непосветените. Мълчанието е пазителят на тайните…