Когато човек вижда малки перспективи, той смята, че нещата не работят. Но е достатъчно да отстъпи крачка назад, за да прозре, че нещата в живота всъщност работят. Колкото по-просторен, по-широк е хоризонтът, толкова по-добре се вижда божествената подредба, скрита зад явленията. И навярно толкова по-малко остават в ума купищата дреболии, пренебрежимите детайли. Умът може да се сравни с мрежа, в чиито бримки засядат нещата от живота: радости, провали, успехи, копнежи, привързаности, обиди, любов… Ако мрежата е твърде гъста, в нея се заплитат всякакви дреболии, дори такива, които няма смисъл да помним, които са излишен баласт. Разшири бримките на мрежата си, нека през тях да пада всичко незначително, откъслечно и счупено. Ще остане по-малка тежест. Колкото си по-мъдър, толкова по-малко неща носиш – и това се отнася не само до пътуването.
Подробностите може да са проблематични, но ако резултатът е добър, тогава всичко е наред. Всичко е добре, когато свършва добре. А може подробностите да са обещаващи, но ако крайният резултат не е добър, тогава нищо не е добре. Можеш да изследваш нещата от две посоки: или като изхождаш от причините, или като изхождаш от резултатите, от последствията. Ако започнеш от причините, резултатът понякога трудно може да се изследва, защото причинно-следствената мрежа е сложна. Обаче ако започнеш от резултатите или от целите, картината може да ти се стори по-ясна. Докато си вътре в потока на събитията, не виждаш накъде се носи собственият ти живот. Наблюдавай! Не само провалите си, но и успехите си изучавай от перспективата на наблюдението. За живота на другите разбираш, знаеш добре как трябва да постъпи правилно друг човек; защо тогава не намираш правилните решения и в собствения си живот? Има нужда от известна дистанция: ако си твърде близо, не виждаш добре, ако си твърде далеч, пак не виждаш добре. В първия случай се губят перспективите, във втория подробностите и е трудно да видиш ясно. Ако е вярна поговорката да не се приближаваш прекалено много до другите, защото ще видиш и грешките им, същото може да важи и за самия теб: при липса на нужната дистанция не виждаш ясно нито качествата, които имаш, нито недостатъците, които можеш да преодолееш. А ако успееш мислено да се отдалечиш на максимално разстояние от моментната картина, тогава подредбата ще бъде най-прозрачна. Това е разпознаването, личната реализация.
Младежът се катереше по стръмнината. Беше оставил всичко зад себе си, изтощителният му път бе обрамчен от трънаци и шипки, слънцето го печеше, вятърът го блъскаше, дъждът го шибаше. Катереше се нагоре по свлачище от сиви бездушни камъни. Подминаваше всичко край себе си, докато не стигна до манастира. Портата се отвори и от нея бликна златна светлина. Тя се стече по стълбището, позлати най-напред краката на младежа, после тялото му, лицето му и когато в тази златна светлина той се обърна назад, видя, че стръмнината блести, пътеката е окъпана в злато, както и безкрайната далечина, от която беше тръгнал. Всяко негово усилие беше злато.
С делата си човек може да служи на два идеала – или на божествената воля, на космическия ред, или на божествената любов. Ако дадеш дори малко, веднага има отклик. Затова е находчива забележката: „Нека провидението ти дава с хиляди, за да можеш да даваш стотици”. Така всеки ще е доволен и ще можем да упражняваме изкуството на приемането и предаването нататък. И все пак това е само материална проекция... Голям въпрос е дали духът се превръща в материална благословия – или материята се одухотворява? Иначе казано: внимавай да не вървиш от духовността към материалността; по-скоро облагородявай материалните неща в огъня на духовната реализация.
И аз имах същия опит и в хода на наблюденията си стигнах до извода, че във Вселената има две движещи сили: едната е божествената воля, другата е божествената любов. По тази причина виждам отвъд индивидуалния духовен стремеж като задача две възможности: да се служи на божествената воля – за мен това е един героичен, деен път, и да се подпомага работата на божествената любов – а това е нежна, наситена с чувства служба.