Премного сме свикнали с израза „пространство-време” и в сравнение с него „време-пространство” звучи необичайно. Разменените места на думите сочат колко силна е властта на навиците ни, но и подсказват, че понякога има смисъл да променяме реда на мислите си. Сякаш пространството, пространственото разширение е било по-първо, сякаш то е по-познатото измерение и чак след него идва времето: и онова, което не можем да осмислим в пространството, наричаме време. Може би в пространство-времето пространството представлява трайността, а времето преходността? При все че знаем: двете са взаимно зависими, нещо повече, неотделими едно от друго – без времето не би могло да се осмисли пространството.
Ако следваме горната логика, произтичаща от поредността, то в понятието време-пространство времето би било по-познатото и постоянно измерение, а онова, което не можем да осмислим във времето, наричаме пространство – този вторичен и преходен фактор.
Хегел казва, че времето е точка от пространството… над което си струва да се замислим. С пространствеността ние свързваме три измерения, като четвърто добавяме времето, а представите за измерения отвъд тези четири съществуват най-вече в областта на теоретичната математика и квантовата физика – а може би и в сферата на мистиката? Изследвайки ограничените понятия за пространство-време или за време-пространство, можем да стигнем до пределите на мисленето и познанието; отвъд тях традиционният интелектуален инструментариум вече не важи.
Ако си представим, че сме на един мост, повечето хора възприемат моста като нещо, което прекосяват, преминават, по което отиват оттатък. Но какво свързва мостът? Кои са двата бряга, между които се простира? А че по един мост може да се върви и назад, това просто не си го представяме.
Животът е мост, отсамната му страна е светът на опита, а отвъдната страна, надяваме се, е царството на съвършенството. Обхождаме пространството, опознаваме го и го картографираме, а времето се опитваме да оползотворим и прекараме смислено. Човекът живее в пространството и времето, а според надеждите ни едновременно с това съществува и отвъд пространството и времето. И все пак именно с тази си част, заета в пространство-времето, той осезава и пространството, и времето. Живият човек се настанява в пространството и усеща времето, живеейки пипнешком, при все че всъщност пространството опипва човека, а времето отмерва живота му.
Ами ако твърдението е вярно и така – че времето живее в човека? Ами ако пространството е само мисъл, ако светът е в ума, а не умът е в света? На пръв поглед ние придаваме на света обективно съществуване, така че пространството и времето представляват среда, в която човекът се движи и присъства. С отминаването на времето се проявява неговата унищожителна сила, която в даден момент слага край на всичко. Тогава човек живее във времето. Когато обаче времето тече, надяваме се, че то ни приближава към осъществяването, и тогава може би времето живее в човека. Всъщност бих могъл да кажа, че времето съществува чрез човека. Ако няма някого, който да го преживява, какъв смисъл би имало времето?
Досега, като изхождаме от опита, сме се стремели да стигнем до по-високо състояние на съзнанието, тоест да вървим по моста напред, към отвъдния бряг. Понякога обаче времето застива, пространството се огъва… Дотогава човек все още е живял във времето и пространството, а сега като че ролите са се обърнали. Сякаш вървиш по моста не нататък, а насам. Може би, оставяйки зад себе си всеобхватната концепция за съществуването – да наречем ли това провал? – сме принудени да преживяваме света и пространство-времето така, както ги усещаме понастоящем? Обикаляме пространството, стремейки се да достигнем до дъното на нещата; искаме да победим времето, а междувременно то ни побеждава.
Пътят на човешката душа върви от закона към обичта, от ученията към свободата, от нравствената равнина към духовното царство.
(Рабиндранат Тагор)
Пространство и време, време и пространство – обърни посоката на движение и може би ще вървиш назад, а все пак ще се движиш напред. Така ще можеш да постигнеш вечността в един миг.