През XX век западната философия започна да се занимава с един интересен проблем: анализ на обхвата на значение на речта. Каква е връзката между мислите и думите? А каква е връзката между думите и обектите? По какъв начин дадени обекти придобиват определено название и по какъв начин протича предаването на значението? Дали изобщо е възможно нещо, каквото и да е то, да се назове? Философският анализ показва колко трудно е да се наименува нещо. Много хора смятат, че назоваването на нещата е въпрос на взаимно съгласие. Например, ако се споразумеем, че даден плод ще се нарича „ябълка”, и всички са съгласни с това, тогава назоваваме обекта по този начин и към това название принадлежи този обект. Дори ако моето лично възприятие за ябълка неминуемо се различава от това на всички останали, тъй като ние индивидуално изграждаме представите си за предметите и се осланяме на личния си опит, това взаимно съгласие изключително улеснява комуникацията. Ако на пазара поискаш от продавача ябълка, ще получиш ябълка. Какъв хаос би настъпил, ако това, което ти наричаш „ябълка”, продавачът нарича „круша”. Искаш ябълка – получаваш круша.
Думите ни помагат да общуваме. Обаче на материално ниво има проблем по отношение на обектите и думите: като кажа „ябълка”, все още не усещам вкуса ѝ. Не можем да вкусим името на ябълката, не можем да се нахраним с него. Затова магията на имената на материално ниво е само полумагия: името все още не е самият обект. Невъзможно е да отхапеш парче от думата „ябълка”. Можеш да размишляваш и да си блъскаш мозъка над този проблем, но дори и така той няма да се разреши, защото тук, в този свят, има разлика между названието и обекта. Живеем в раздвоен свят, разделен на дуалности, където външната форма и вътрешната същност са две различни неща. Материалният свят е разделен по имена и форми.
Този проблем е изследван на Изток от хиляди години. Някои теории казват, че специфичната сила на думите е в тяхното значение; други твърдят, че изреченията са това, което предава значението – не частите на изреченията, а по-голямата структура. Но ако се замислим, дори и най-простите срички имат някакво значение, тоест съвкупността мисъл – дума – значение – обект е многостранна, сложна система от взаимовръзки, същинска мистерия! Замислял ли си се някога какво чудо е, че можем да изразяваме мислите си? Че назоваваме нещата и хората ги разбират, или разбират поне част от това, което сме искали да кажем? Истинско чудо е, че можем да изразяваме себе си и че въобще имаме шанса да разбираме другите!
Разбира се, в повечето случаи има недоразумения. Аз казвам „ябълка”, а ти разбираш „круша”. В този случай моето комуникационно поле не се докосва до твоето комуникационно поле. Ако тези две полета се допират, има възможност за комуникация, а ако донякъде се припокриват, се поражда разбирането. Колкото по-близки са отношенията между двете страни, толкова по-голямо е припокриването между комуникационните полета, толкова по-голям е шансът за разбиране и съответно за съгласие. Всъщност, ако четеш мислите на другия, можеш да кажеш онова, което той си мисли, и можеш да си помислиш това, което той възнамерява да каже. Но дали съществува пълно припокриване между комуникационните полета – можем да кажем: не. Тъй като ние сме напълно неповторими, отделни хора, няма втори като всеки един от нас на света, нашето съзнание, нашият интелект, нашето възприятие, както и възгледите и преживяванията ни, произтичащи от тях, също са напълно уникални. Ние сме в изцяло уникална, независима ситуация като отделни искрици съзнание; следователно няма и не може да има пълно припокриване между полетата на комуникация. Вярно е, че при дълбока духовна връзка, при интимна близост, при висша степен на душевен синхрон тези полета почти изцяло се припокриват. Понякога хората се разбират без думи. Мислиш за някого и той те сънува. Съкровената любяща връзка преодолява дори философските проблеми на общуването…