През огън и вода заради истината… – звучи вечният призив, за който си струва да правим жертви всеки ден. Събуждането за тази мисъл е истинско осъзнаване, пробуждане. Вчера си легнал така, сякаш тази нощ ще ти е последната. Взирал си се в лъчите на залязващото слънце, буквално позлатили всичко, и си направил самоанализ, равносметка на живота си. Докъде си сега, какво си постигнал и какво още следва? Успял ли си да запазиш младежките си идеали или си ги изгубил някъде по пътя? Равносметката не е лесна, ала се чувстваш удовлетворен въпреки опущенията си. Вече си се разплатил за всичките си грешки; сега изплати дълговете си към духа и с чисто сърце се повери на Божественото провидение!
Събуждаш се съвсем рано след нощта, прекарана в полубудно състояние, но не се чувстваш уморен и сега преди изгрев нагазваш в росната трева. Сандалите ти подгизват, сваляш ги. Прекалено рано е, едва се зазорява. Отляво цари мрак като мъглив сенчест свят, тъмнината на нощта се издига към небето – отминаваща, ала все още заплашителна. Но отдясно идва посланието на светлината, бледото сияние на зората като клин се вбива в тялото на мрака и смъква сянката от образа на света. Битка е това между сянката и светлината и ти се надяваш светлината да победи. Ветрецът все още е хладен, дъното на небето светлее, но обещанието за бликащата слънчева светлина вече е тук. Поспираш от време на време, природата е смълчана, очакваш пробуждащия полет на птичките, очакваш първите лъчи. Обръщаш гръб на умиращата тъмнина и заставаш с лице към обещанието за светлината, в очакване на изгрев-слънце.
Тръгнал си, за да откриеш себе си. Знаеш добре, че заради това си струва да се подложиш на физически и душевни изпитания. Все още не си напуснал зоната си на сигурност, а само зоната си на комфорт, но и това е достатъчно голяма стъпка. Трудностите каляват човека; казват, че златото се изпробва само веднъж, а човекът много пъти. И теб животът многократно те е изпитвал; сега ти сам ще се подложиш на изпитание.
Леко ти е на сърцето. Неудобствата ти помагат да се отърсиш от всичко, което не е толкова важно: навици, страхове, очаквания… това ти дава кураж да надмогнеш себе си и всичко става толкова лесно. Бог се превръща в усилие у човека!
Най-сетне Слънцето изгрява. Зората отминава – този несигурен предел, където битката между сянката и светлината все още не е решена. С първите лъчи вече всичко става ясно. Неволно вдигаш ръце към Слънцето, улавяйки неговите благодатни лъчи. Чувстваш пречистващата му сила, докато къпе лицето ти, чувстваш лечебните му лъчи, докато обливат тялото ти. От дълбините на сърцето ти се изтръгват словата: Приемам твоята животворяща сила!
Почти разкъсваш ризата си, искаш да стоиш там, в светлината, със свободни гърди. Така би трябвало да откъснеш от себе си и последните дрипи на подлостта, да ги захвърлиш надалеч, да оставиш зад себе си всичко, което вече не ти е нужно. Това, което бездруго издъхва, нека бъде погубено сега, защо да чакаш до утре? Можеш да изгубиш единствено оковите си. Нека се откъсне от мен всичко, което не съм аз!
Нека душата ти се калява в огъня на себепознанието, нека сърцето ти се пречиства в капчиците роса, нека съзнанието ти се издига върху лъчите на Слънцето чак до небесата!
Воля, съревнование, победа – вече не са ти нужни. Доказване, себеутвърждаване – излишни са. Мнителност, недоверие, отегчение – махни ги! Нека вместо частица да остане целостта, вместо несъвършенството – пълнотата. В капката роса са се влели всички води, в първия лъч светлина е пълната светлина. Защото дори последното и най-малкото чудо разкрива първото и най-голямото чудо. Ако поставиш бузата си в дланта на Всемогъщия, как би могъл да получиш плесница?