Колко пъти си чувствал, че дните ти отминават безследно, безполезно, безсмислено? Действаш, но не виждаш резултат. Виждаш причината, но не и следствието. Или пък виждаш следствието, ала не разбираш причината. Сякаш зърваш отпечатък от стъпало на морския бряг, но идва вълната, пресява песъчинките и изтрива следата. Времето е господарят, макар да казват, че ходът на времето може да бъде надмогнат – само че единствено великите люде знаят как. Нравствената чистота ли ще победи времето? По-скоро се случва тъкмо обратното: безмилостното време побеждава хората. И остава безследността…
Все още е топъл есенен следобед. Разходка в гората, ромолящ ручей, едва надничащ през гъсталака слънчев лъч. Извън гората топлината на Слънцето е още силна, но всред гъстите дървета цари хлад и влага. Прекосяваш слабо течащ поток, дори най-малките камъчета стърчат над водата, достатъчно е да стъпиш на някой клон или тревен чим и вече си от другата страна. Пътят е с множество разклонения: вдясно е билото на около два часа ходене, зад теб е склонът, пред теб – долината, а вляво – коритото на потока. Това ще бъде посоката.
Потокът набъбва. Руслото му става по-широко, водата – по-дълбока, брегът – по-висок. Пътечката следва пътя на водата в същински разлом. Тя също криволичи, понякога се спуска чак до водата, друг път се изкачва и се отдалечава от ручея. Не само клони, но и цели жилави дървета лежат напреки ту на пътя, ту на потока. На едно място върховете на две дървета с оголени корони се прегръщат на близкия бряг отсреща. Ако застанеш в прегръдката, стволовете на мъртвите дървета достигат от другата страна във V-образна форма – може ли това да е видоизменена виталност? Малко по-напред е и следващият водопад. Водата пада от две обемисти сферични скали, обливайки всичко. Трябва да сляза надолу, въпреки че пътеката води нагоре. Заоблените скали са върховете на напречна пясъчна скала, по-меката почва е отмита изпод стръмното скално плато, изпъкващо над земята: истинска пещера. Отшелническа килия? Покрив, течаща вода – но понякога и посетители.
Човешките думи потъват в клокочещия звук на водата, падаща върху заоблените скали. Водата тече около краката ти и ги обгръща, както и жертвения камък, поставен тук от небесните ангели или горските феи. Свещ, пламък, сияние, кандило – димът на приношението се извива тихо към небето. Отнася със себе си мечтата, мисълта, молитвата – кой каквото изпраща.
Магията отлита, краката тръгват, ръцете се захващат за дърветата. Жаравата на кандилото вече не се вижда, но ароматът му е още тук. Тишината е по-дълбока, мисълта е по-смислена, стъпката – по-бавна. Руслото на потока криволичи, с него и пътеката, а с нея и пътникът. Жаравата вече я няма, ала ароматът е още тук… Пресичам пътеката, препъвайки се между клоните на паднало дърво; ароматът е още тук, макар жаравата да я няма вече. Дори и с бавни стъпки се извървява дълъг път – да не би миризмата на кандилото да се е пропила в дрехите ми? Защото жаравата вече я няма… Не, най-вероятно лекото присъствие на миризмата е полепнало по ръцете ми…
Стъпки, мисли, стъпки, аромат, мисли. Стъпки, аромат – мисли. Мисли: откъде идва ароматът? Как ме придружава толкова дълго време? Кое носи край мен мириса на магия? Пътечката, коритото и разломът се извиват – а ароматът деликатно, но безпогрешно е там. Последствията от приношението ще те следват на хиляди крачки. Аромат, стъпки, мисли: може би все пак не всички действия отминават безследно? Долината на малкия поток се влива в по-широк каньон; минаваш през мост, през вода, ала уханието върви с теб. Невидимата следа на миризмата те обвива като змия: нещо се е случило тук. Тази молитва се е възнесла на небето. Това приношение е записано в хрониките на Вселената. Нищо не отминава безследно. Жаравата си е отишла – но ароматът все още е тук…