Пареща горещина е, пътят криволичи безкрайно между планини и малки селца. Неподправена южна френска провинция, по пътя срещаме кого ли не: пасящи крави, местен шофьор, който мудно пъпли с колата си, профучаващ джип и група вървящи пеша поклонници; всеки отива нанякъде.
Добре ще ни дойде малко да поспрем, селото е идеално за целта. В това малко селце на края на света има само една главна улица, на завоя – малък многоъгълен площад, на който стои малка църква, висок каменен кръст, а пред него – дялана от камък чешма. В късния следобед никъде няма жива душа, безлюдното село изглежда призрачно. На заден план се вижда кръгла ротонда, укрепление между селските къщи. Това е местното шато от XIII век!
В църквата, посветена на св. Рох, е прохладно, а статуята на едноименния светец показва раните му. Бързо обикаляме малкото вътрешно пространство. Излизаме до чешмата, съвсем пропорционална на малкия площад. Каменният перваз около коритото ѝ е осмоъгълен, навярно символизирайки прераждането или кръщелния купел със светена вода? На каменната колона, издигаща се в средата, има водоливници, завършващи с изящни, но ядосани драконски глави. Под една от тях стоят железни подпорни пръти, останали тук от времето, когато селяните все още са носели вода с ведра.
Горе върху колоната е издялана каменна статуя на св. Кларус, първия легендарен епископ на град Алби, около V век. Местната традиция го почита като първия голям проповедник в града. Смята се, че бил от африкански произход; след като направил послушника си свой наследник, самият той тръгнал на проповедническо пътуване, но срещнал смъртта си – бил обезглавен. В днешно време неговата история е оспорвана, но в една епоха на неверие кое ли не се оспорва? Овчарският жезъл в ръката на Кларус може би указва неговия ранг и скитанията му.
Eau potable – „водата е годна за пиене” обозначава знак, изписан с бели букви на син фон. Водата не тече, а просто се стича, но това е достатъчно за рибите, живеещи във водоема. Най-сетне се появява един жив човек. Навежда се над чешмата, но не за да черпи от нея. Лицето му не се вижда, ала се усеща, че е млад, макар и вече не дете. Неговото занимание е… доста чудновато. Взира се безизразно във водата, след това прави внезапно движение и хваща риба от водохранилището на чешмата с голи ръце. Сетне я хвърля обратно във водата и отново замръзва. Няколко пъти повтаря плячкосването, след което внезапно изчезва, сякаш никога не е бил там. За какво е това занимание? Дали го обзема ловният инстинкт, или е пример за подражание на ловците на хора – хвърля рибите обратно във водата, а душите спасява? Ще ви направя ловци на човеци…
Замислих се. Стоим тук, на площадчето с размери на носна кърпичка, в едно село на края на света. Покровител на църквата е св. Рох, монахът лечител, край чиято лечебна пещера в Италия блика изворна вода. На колоната над чешмата е статуята на св. Кларус, легендарния обезглавен епископ от африкански произход. Замъкът на селото със своята кръгла ротонда говори за по-войнствени времена, а водата в чешмата е може би едновременно водата на живота и океанът на сътворението.
Най-специалният момент е риболовът. Сюрреалистична сцена: дрипав младеж се появява от нищото, хваща риби от водоема на чешмата с голи ръце и след това ги хвърля обратно във водата.
Чудя се кой ли от тях бих могъл да съм аз при едно друго разпределение на ролите? Рох, който умрял като забравен странник и чак години по-късно, по време на епидемия, си спомнили, че жертвоготовно бил спасявал и се грижел за болните от черната чума, и така станал покровител на лечителството? Или Кларус, който станал епископ като имигрант и може би по примера на св. Августин се преместил от Африка в Европа?
Или щях да съм онзи дрипавият, който хваща риба и я хвърля обратно, после пак хваща риба и отново я хвърля обратно във водата, след което изчезва? Или щях да съм рибата, извадена от естествената ѝ среда, без дори хлъзгавата ѝ кожа да може да я спаси от хватката на силната ръка? Или щях да съм себе си и да преживявам и наблюдавам всички тези малки чудеса? Защото следобедният живот на пустото село е привидно банален – нищо не се случва, просто един отегчен момък лови рибите… и все пак. Тук присъстват много от компонентите на всемира: човекът, светиите, болестта, изцелението, смъртта и възвисяването, рибата и рибарят, водите на сътворението и изворът с питейна вода… Сега тук е Вселената в нейната цялост.
Ние привидно случайно сме попаднали тук, а не някъде другаде, точно по това време, а не по някое друго. Как се свързват една с друга тези частици на калейдоскопа? Можем ли да говорим за конкретните факти, или просто великата пулсация на живота насочва събитията? Истините с малки букви може би разкриват Реалността с главна буква, а системата от явления отвъд самите тях е мистичният ключ за онези, които вече разбират кода. Човекът всъщност стои пред широко отворени двери, но невинаги може да мине през тях…