Подобно на живота, смъртта също е сложен въпрос, освен това е изключително чувствителна тема, натоварена с емоции и страхове. Ако човекът се състоеше само от тяло, смъртта, опустошението и неизбежната опасност от пълно унищожение биха били надвиснал ужас. Рано или късно всички трябва да се изправим пред собствената си физическа смърт. „Смърт… Заспиваш… И толкова”, казва Хамлет, а древният тамилски светец Тирувалувар споделя неговото виждане: „Смъртта е сън, раждането е събуждане от съня”. Други разглеждат смъртта като избавление, като освобождаване от прашния пашкул на тялото, благодарение на което душата може да премине към следващата спирка по своето духовно пътуване или да се завърне към живия си източник. Това завръщане е реинтегриране във вечния, хармоничен божествен свят, защото душата не знае какво е смърт.

Нашите привързаности, загрижеността ни за нашите близки, самият път към смъртта, както и неувереността ни в съществуването след смъртта все още ни изпълват с безпокойство. Искаме обяснение, което да направи смъртта, считана от някои за едно от най-великите преживявания в живота, разбираема или дори приемлива.

Хората обикновено за първи път се сблъскват с факта на смъртта, когато техни близки и роднини си отидат. Подобно събитие предизвиква незабавна равносметка и дълбок размисъл, а инстинктът за живот най-често се съпротивлява и роптае срещу смъртта. В лицето на непроменимото, отричането или отблъскването често са първият дълбоко вкоренен отговор, вторият обаче е много по-обмислен. Нашите постижения, нашите знания, нашето семейство, всичко, което сме натрупали и обичали в живота си, ще остане тук, когато си отидем. Според легендата Александър Велики наредил върху погребалната клада ръцете му да бъдат оставени извън савана, за да видят всички, че дори великият Александър, господарят на света, си отива от него с празни ръце. Но отърсването от привързаностите и баласта на егото не е страх, а радост – радостта от вярата в движението напред, увереността в духовното развитие.

От тази гледна точка смъртта не е просто пълното и окончателно прекратяване на жизнената дейност на биологичния организъм. Без значение колко окаяно е здравословното или социалното положение на човек, ако той открие своите вътрешни източници на вечна свързаност, винаги ще намира утеха. Ние сме много по-идентични със своята вътрешна същност, отколкото с нашите физически качества, с нашите мисли или с мнението на другите за нас. Ако считаме душата за вечна, смъртта е орисия само на тялото и в същото време е възможност да продължим напред по поклонническия си път към вечността.

Не измервам поклонничеството в стъпки, а в дължината на вътрешния път…

Има хора, които мислят за тази по-нататъшна стъпка като за незабавна трансформация, сякаш, когато тялото престане да съществува, те веднага стават едно с всемира, както щом стомната се счупи, пространството в нея става едно цяло с всеобхватния въздух. За други смъртта е привилегирована точка в постепенно развиващия се път, преминаващ през множество раждания и умирания. Други пък вярват, че ще се събудят от смъртта само за Страшния съд; а невярващите – че не ще се събудят дори и тогава.

Близките до смъртта преживявания обикновено говорят за усещане за мир, светлина и любов, което насърчава преодоляването на ужаса от смъртта. И това не е евтин култ към смъртта, защото разпознаването и приемането на полярността ни прави по-цялостни. Ако приемаме за естествен само единия полюс – в този случай живота – тогава цялостният ни образ е непълен. Представата на човека за смъртта зависи и от степента на духовната и културната му просветеност. В древни времена животът и смъртта са вървели ръка за ръка, бидейки органични и естествени явления. Духовно развитият човек, живеещ в пълно просветление, също е в мир както с живота, така и със смъртта. Между двете, на ръба на неверието, в невежество или полуневежество положението е най-трудно…