Нима може някой да каже каква е същността на мистицизма? Терминът „мистицизъм” произлиза от гръцката дума μυστικός, „мистичен”, „таен” и от μυεῖν, което означава „да си затвориш очите”. Затварянето на очите се отнася до изключване на сетивното възприятие, което улеснява постигането на вътрешно божествено просветление. В същото време намеква и за затваряне на устата, тъй като тайните на мистиката не бива да се разкриват пред непосветените, които дори не биха разбрали символичните и алегоричните изрази.
Мистицизмът е техниката на екстаза, с която човек може да премине от обикновеното ниво на съзнание в пространството на едно по-пълно, по-всеобхватно вътрешно преживяване на всемира. Ето защо можем да твърдим, че мистицизмът е най-пълният синтез на човешката познавателна дейност, тъй като наред с добре познатите когнитивни и логически елементи той включва и съзерцателно и познавателно просветление, прозрение, еврика, внезапно разбиране, сатори.
В субективен смисъл мистицизмът е способността да се разпознава и следва интуицията, вътрешното ръководство, а в обективен смисъл е изследване на свръхсетивните тайни. Една универсално валидна дефиниция, обхващаща различните основни области на мистицизма, е изключителният фокус върху Бога, живият размисъл върху същността и осъществяването на свръхестествения живот. В по-тесен смисъл означава култови действия и влизане в досег с божеството, постигнат чрез последвалите ги духовни преживявания. Ако мислим за мистицизма в тясно религиозен смисъл, той не е нищо повече от пряко преживяване на Бога и трансформиращо единение с Него в любовта.
Докосването до Бог може да бъде косвено или пряко в зависимост от това дали човек разпознава следите и делата на Божията ръка – например светостта на природата – или лично се среща с любимия си Бог.
Наред с богатството на това вдъхновено, извисяващо духовно преживяване е важно да се вземат предвид и елементите на мистицизма. Бъртран Ръсел смята, че вярата в интуицията е първият важен критерий, за разлика от дискурсивното, аналитично познание. Интуицията е внезапно разкрито знание, което мигновено се превръща в сигурност. Този метод е алтернатива на емпиричното познание за добиване на по-пълно и хомогенно възприемане на света. Ако е налице, убеждаващата сила на интуицията е изключително мощна и е почти невъзможно да се усъмним в нейната истинност, дори да изглежда, че противоречи на здравия разум. В същото време с напредъка на цивилизацията изглежда, че интуицията намалява. Сякаш удобствата и привидната безопасност са покрили онези интуитивни способности, които са помагали на хората при оцеляване и запазване на вида, при спешни случаи, при опасност за живота, при деликатен избор, при натиск за вземане решения или дори при ясновидство, предвиждания и предсказания. Разумът и интуицията могат да се разглеждат като два пътя на познанието и докато първият достига до относителното, вторият се стреми да се докосне до абсолютното.
Друга характеристика на мистицизма е вярата в единството на всемира. Според Парменид реалността е единна и неделима, и тази визия за единство създава пантеизма в религията и монизма във философията.
Третата характеристика на мистицизма е отричане на реалността на времето, тъй като тройното деление на времето противоречи на единството на съществуването. Последователният мистик живее във вечността, за него минало – настояще – бъдеще е илюзорно разделение. Светът и времето обаче не са нереални, те просто са странична, несъществена характеристика на Вселената.
На четвърто място, мистицизмът твърди, че злото е само привидност. От определена гледна точка няма добро и лошо, моралните ценностни преценки са уместни само въз основа на относителни аспекти. Ако приемем, че не съществува зло, тогава фактът, че не съществува и добро, би трябвало да върви ръка за ръка с простото утвърждаване на реалността. Реалността обаче е по-скоро добра, Вселената се характеризира с дори по-висш порядък доброта, защото е достойна за любов и уважение – т.е. тя е свята!