В здрачната стая цареше тишина, т.е. не пълна тишина, а много мек, дълбок, деликатен шепот изпълваше атмосферата като дъх. Беше полутъмно, далечината се стапяше в сумрак, едва няколко силуета се различаваха по-ясно. Седях с кръстосани крака, наоколо ми мрак, а малкото хора, които виждах по-добре, също бяха на земята в приклекнали, но величествени пози. Старците, великите майстори на мистицизма, които може би на всеки сто години се събират да размислят и обсъждат нещата по света. Шапките и мантиите им са дълги, мъдростта им е дълбока, мълчанието им е мрачно и величествено. Как попаднах тук? Сякаш чакаха нещо и изведнъж тъмнината се разкъса от малки светлинки. Светлинни кълба, малки бисери от светлина лежаха пред почтените старци. Гледаха мълчаливо, с очакване към всемира, макар да изглеждаше, че се взират в нищото. Аз не виждах нищо, само мрак, но какво виждаха те? Кой освен тях би могъл да разкаже? Ала те седяха безмълвни, обгърнати в достойната си неподвижност. Само перлите от светлина грееха пред тях, вибрираха и танцуваха като малки живи искрици. Понякога избледняваха, друг път се разискряха, сякаш някой поръсваше жарава със смола. Старците не казваха нито дума и не щеш ли, търкулнаха няколко светлинни кълба към мен.

Най-сетне капаците на мрака се отвориха и топла светлина бликна върху лицата. Виждах по-добре мъдреците и с особено внимание се вгледах в един от тях. Косата му беше дълга, сплетена отзад, шапката и мантията му не бяха пищни, но респектиращи. В очите му имаше топлина; той бавно се обърна към мен и ми заговори без думи, а аз разбирах какво ми казва.

„Дойде време да тръгнеш по пътя си! Ще ти дам няколко важни съвета за из път, слушай внимателно! Сега ще получиш знания, които ще ти бъдат полезни. Ти самият си твърде самоуверен; потопи самоувереността си във водите на смирението и ще имаш още по-трайна подкрепа. Знанието обаче носи със себе си отговорност. Даваме ти го, за да служиш на каузата на доброто. По време на тест вече не можеш да прелистваш книгите, трябва да вземеш изпита. Тогава ще се разкрие какво си попил, какво се е гравирало в сърцето ти. Затова трябва да се увериш, че сърцето ти през цялото време е чисто. Добрият ум и доброто сърце със сигурност ще те отведат до целта!”

Знаех това, което те отдавна казваха: че Бог вписва посланието си за живота в сърцето на всеки човек. Сега сякаш вятърът на това знание ме тласна. Това ли е конкретното послание? Жадно слушах безмълвния старец, съветите му не само се запечатаха в съзнанието ми, но проникнаха дълбоко в самото ми същество. Сърцето ми биеше лудо, нервите ми бяха опънати, а силата на посланието направо ме разтърсваше. Чудех се: аз ли съм избрал това послание, или посланието ме е избрало? Като че ли последното бе вярното…

„Трябва обаче да изпълниш две изисквания: препаши се с божествена преданост, защото тя ще ти помогне да преодолееш всички препятствия. Ако попаднеш в капан, предаността ти дава криле и ще можеш да избягаш. Ако си пълен с лоши качества, предаността ги превръща в скъпоценности. Ако се провалиш и напълно се обезсърчиш, предаността ще освободи скритите ти вътрешни сили, с които тайните външни сили ще резонират и ще можеш да преодолееш себе си.

Другото изискване е по-трудно: стой далеч от блатото, въоръжи се с девствена невинност! Нравствената чистота дава вътрешна сила и почтеност и всяка подлост ще рикошира в бронята ѝ. Вложи чувствата си по най-благородния начин и на най-благородното място; обожанието е привилегия на Красотата и Любовта!”

– Но как? Та аз не разбирам от това! – извиках, ала напразно. Образът избледня; почувствах, че съм останал сам; мъдреците вече бяха изчезнали в разрастващата се гъстота на мрака. Накрая старецът все пак ме погледна и въпреки че не каза абсолютно нищо, сякаш ме удари ток, нещо премина през мен: „Не се притеснявай, провидението винаги ще бъде с теб. То ще ти покаже накъде да вървиш, как да постъпваш и какво да вършиш! Учението е твое, но трябва да го живееш”.

Тогава аз, малкият човек, останах там сам, а старците се оттеглиха в дълбокия мрак, светлинните бисери потанцуваха на мястото си още няколко мига, след което блясъкът им угасна и танцът им секна…

Може би днес като малки деца все още си играем със светлинните бисери, търкалящи се пред нас. Светлината угасва в ръцете ни, кълбото се търкулва, а ние плачем от разочарование. Но мъдреците събират всичките си сили и се взират в детето, за да видят дали искриците в техните очи предават знанието и волята им. И когато след дълъг живот, изпълнен с много раждания и умирания, детето порасне, то също влиза в забуления от мрак кръг на мъдреците и поглежда с надежда към всеки член на следващото поколение, който все още, плачейки, си играе с търкулнатите пред него светлинни кълба.