Дви­же­ни­е­то е неиз­мен­на харак­те­рис­ти­ка на същес­т­ву­ва­не­то. Нека оста­вим наст­ра­на нежи­ви­те при­ме­ри, че като пус­неш парче натрий в чаша с вода, то започ­ва да се движи бързо по повър­х­ност­та ѝ. Същес­т­ву­ва­не­то се спо­де­ля от всич­ко същес­т­ву­ва­що, а в рам­ки­те на това живо­тът – кога­то същес­т­ву­ва­що­то показ­ва призна­ци на живот – вече при­над­ле­жи на мал­ци­на.

Дви­же­ни­е­то тайно озна­ча­ва рас­теж, дори раз­рас­т­ва­не. Проста, но ефек­тив­на фор­му­ли­ров­ка на това е: ако пари­те са в дви­же­ние, се мно­жат!

Въп­ре­ки това с дви­же­ни­е­то върви и фак­то­рът на неси­гур­ност­та. Във физи­ка­та на еле­мен­тар­ни­те час­ти­ци пози­ци­я­та и енер­ги­я­та на някои суба­том­ни час­ти­ци не могат да бъдат изчис­ле­ни нито тео­ре­тич­но, нито прак­ти­чес­ки, но ако мате­ри­а­лът не се раз­па­да, въп­ре­ки неси­гур­ност­та редът оста­ва. Макар час­ти­ци­те да са в посто­ян­на виб­ра­ция и дви­же­ние, маса­та все пак си оста­ва маса и макар да има мате­ри­а­лен със­тав, човеш­ко­то тяло все пак не се раз­па­да на със­тав­ни­те си еле­мен­ти. Това е Под­ред­ба­та, чийто про­ти­во­по­ло­жен полюс е Хао­сът. Нека дам един три­ви­а­лен при­мер: бюро­то. Непоз­на­ти­ят вижда хаос в стру­па­ни­те книги, дре­бо­лии и при­вид­но ненуж­ни неща, дока­то соб­с­тве­ни­кът на това бюро вижда под­ред­ба­та. Явно сте­пен­та на под­ре­де­ност на бюро­то зави­си и от лич­ност­та на наблю­да­те­ля: откри­ва ли той алго­ри­тъ­ма на под­ре­де­ност­та, или не? Ясно дока­за­тел­с­т­во за реда е, че соб­с­тве­ни­кът на бюро­то нами­ра онова, което му е нужно, дока­то непоз­на­ти­ят се чув­с­т­ва изгу­бен в този без­по­ря­дък. На него всич­ко му гово­ри за хаос, дока­то при­те­жа­те­лят на бюро­то вижда реда във всич­ко. Хао­сът е хомо­ген­ност, редът е инди­ви­ду­ал­ност; хао­сът е едно­ро­ден, редът е спе­ци­фи­чен. Два­ма­та при­вид­но гле­дат едно и също бюро, което се про­явя­ва ту като под­ре­де­но, ту като без­ред­но.

Друга двой­ка про­ти­во­по­лож­нос­ти са орга­ни­зи­ра­ност­та и спон­тан­ност­та, или с други думи, дуал­ност­та закон – игра; но земя­та и небе­то, дво­ич­ни­ят код на еди­ни­ца­та и нула­та също раз­кри­ват това. Двата полю­са същес­т­ву­ват, вза­им­но пред­по­ла­гай­ки се един друг; труд­но бихме могли да съв­мес­тим хаоса с реда, но все пак като става въп­рос за бюро­то, син­те­зът между двете се осъ­щес­т­вя­ва на по-висо­ко ниво. Ако откри­ем вис­шия орга­ни­зи­ращ прин­цип, тога­ва виж­да­ме при­ви­ле­ги­ро­ва­но­то място и на двата аспек­та. Сле­до­ва­тел­но е важно да се каже, че дуал­ност­та (като бина­рен код или двойс­т­ве­на при­ро­да) не е също­то като един­с­т­во­то, т.е. 2 ≠ 1.

Да взе­мем за при­мер свет­ли­на­та. Физи­ка­та казва, че по при­ро­да тя е еднов­ре­мен­но вълна и час­ти­ца. Тя е един­на, защо­то е свет­ли­на до сама­та си сър­це­ви­на; въп­ре­ки това е двойс­т­ве­на, защо­то, ако я раз­глеж­да­ме от една стра­на, тя е вълна и е по-близ­ка по при­ро­да до енер­ги­я­та, но ако я раз­глеж­да­ме от друга стра­на, с танца на фото­ни­те изглеж­да, че по при­ро­да е по-близ­ка до час­ти­ци­те. Тога­ва тя е по-мате­ри­ал­на и сгъс­те­на от енер­гий­на­та при­ро­да на въл­на­та.

Све­ще­ност­та, наси­ща­ща Все­ле­на­та; един­на­та божес­т­ве­на сила, която стои зад явле­ни­я­та, е най-близ­ко до нео­се­за­е­ма­та, подоб­на на оке­ан­с­ки вълни при­ро­да на свет­ли­на­та, дока­то има­нен­т­ни­ят аспект, който про­ник­ва нався­къ­де и сле­до­ва­тел­но изглеж­да раз­де­лен, е по-близо до при­ро­да­та на час­ти­ци­те.

Изна­чал­ни­ят пла­мък треп­ти отдел­но в свещ­ни­ци­те, запа­ле­ни от пър­вия фенер, но въп­ре­ки това като качес­т­во те са еднак­ви. (Брах­ма Сам­хи­та, 5.46.)

Кога­то гово­рим за свет­ли­на­та, при­те­жа­ва­ща двойс­т­ве­на­та при­ро­да и на час­ти­ца, и на вълна еднов­ре­мен­но, не можем да забра­вим и източ­ни­ка на свет­ли­на­та! Източ­ни­кът на свет­ли­на­та е Бог, изво­рът на тран­с­цен­ден­т­ни качес­т­ва. Точно както телес­на­та тем­пе­ра­ту­ра на човек е въл­но­об­раз­но излъч­ва­не, а мис­ли­те му са, да речем, явле­ния със свойс­т­ва­та на час­ти­ци, обаче източ­ни­кът е сами­ят човек, може би също­то е и във Все­ле­на­та: Бог, съз­на­ние и същес­т­ву­ва­не; източ­ни­кът на свет­ли­на­та, свет­лин­на­та вълна и фото­нът; огъ­нят, иск­ра­та и топ­ли­на­та…