Както съзнателното раждане, така и съзнателната смърт е важно, но изключително рядко явление. Малко хора идват на света съзнателно, по-скоро принудителното привличане на кармата определя мястото, времето и обстоятелствата на раждане. Осъзнатото създаване на потомство води до осъзнати деца, които не се раждат случайно, а имат призвание. Истински великите души идват или остават доброволно, просто за да служат на другите.
Подобно на съзнателното раждане, съзнателното напускане е различно от обикновената смърт. Състоянието на съзнанието в момента на смъртта е определящо за следващото раждане, затова да се запази чистотата на съзнанието, е изключително важно. Страда само тялото, душата никога. Най-голямото щастие е човек да може да се подготви за смъртта си, да уреди всичко около себе си и да почине у дома, заобиколен от близките си.
Част от подготовката е да посети приятелите и враговете си, да изплати дълговете си и да приключи неуредените си дела, както и да се опита да довърши всичките си задължения. Изглаждайки нередностите в човешката сфера, човек може да се подготви за вътрешното пробуждане. Препоръчително е да се занимава с духовни науки, да чете свещени учения или да медитира, да задълбочи своята лична духовна практика и да се отдаде на Бога. Обръщането от светските занимания към духовните си заслужава. В идеалния случай човек може да изпълни последната си воля, разпределяйки богатството и имуществото си между своите наследници и да изрази желанието си, какво и как да продължат неговите потомци.
Други напускането ги сварва неподготвени, злополука или неестествена смърт не оставят време за уреждане на непосредствените задачи. В такива случаи след човека често остава някое недовършено дело или неизяснен въпрос, което може да означава, че не е успял напълно да отработи кармата, предопределена му за това раждане. Тогава почти веднага може да се очаква друго превъплъщение. Затова такава смърт – при злополуки, в случаи на загуба на съзнание – не се счита за благоприятна от гледна точка на духовното развитие.
Когато смъртта наближи, е по-добре човек доброволно да се откаже от привързаностите си, защото онова, от което се освободи, не се губи. Непривързаността спасява от болката на загубата. Човек трябва да е доволен от живота си, а не да се бори с отминаването. Ако в сърцето на умиращия има мир, смъртта му ще е лека като заспиване. По време на сън финото тяло се отделя от физическото тяло, но прословутата сребърна нишка все още ги свързва. При смъртта тази сребърна нишка се прекъсва и това показва на душата, че няма път назад. Казват, че душата излиза през отворите на тялото и през енергийните нива на чакрите, попадайки в среда, идентична на състоянието на съзнанието ѝ при напускането. Долните отвори на тялото водят към по-ниски форми на живот и по-трудни условия, горните отвори позволяват по-приятен път нататък. Тези, които умират необичани, ще се озоват сред необичани, а тези, които умират доволни и обичани, ще попаднат в среда, която хармонизира със състоянието на тяхното съзнание. Затова се препоръчва да си тръгнем с колкото може по-умиротворено сърце и в по-ясно, по-извисено състояние на съзнанието.
В известен смисъл траурните и погребалните ритуали съобщават на починалия, че е настъпила смъртта. Прекалено привързаната душа често не разбира, че трябва да напусне предишното си обкръжение, така че обредът ѝ помага да го осъзнае. В същото време формалностите помагат и на тези, които остават тук. С благороден жест те могат да се сбогуват със заминалата си душа, която заема мястото си сред предците на рода. Семейството като един от основните елементи на човешката общност е не само обществото на живите, но и мнозинството на предците, а дори в известен смисъл и на бъдните поколения. Това династично, поколенческо мислене, обхващащо живота и смъртта, отваря транскомуникационни канали и осигурява цялост, гарантираща единството и оцеляването на семейството в дългосрочен план. Може би завършекът на живота е смъртта, но и обратното е вярно: завършекът на смъртта е животът…