Ако в материалния свят преобладава дисбалансът, а хармонията е рядка и краткотрайна, то в метафизичната равнина би трябвало да е обратното – да цари постоянна хармония, която понякога бива нюансирана – не нарушена! – от дисбаланса. Ако равновесието в света е рядка благословия и е резултат на дълги процеси, тогава оттатък то е самопораждащ се механизъм, който съществува от само себе си. В същото време разнообразието и произтичащото от него напрежение са необходими допълнения към хомогенността и така се постига съвършена завършеност. В края на краищата няма две еднакви череши, два еднакви слънчогледа или две еднакви човешки същества, ала при все това те са свързани помежду си от всеобщия велик закон на съществуването.
В метафизичен смисъл балансът може да се тълкува и като синоним на съвършенството. Според земните понятия това е неизменност, спокойствие, хармония; на нравствено ниво е мир и щастие, приветливо приемане и мъдро удовлетворение; а на метафизично ниво с баланса се свързва пълнотата. Човек може да се доближи до този велик баланс, ако притежава информацията за себе си и средата си, както и информацията за космическото съществуване, и те са в хармонична духовна констелация. Това е моментът, когато човешката визия за съвършенство, чийто небесен двойник е божественото влияние, може да се прояви.
Други може да смятат, че баланс, съвършенство и т.н. са човешки понятия, противоположността на които е божественото, но висшата божествена хармония, която обединява противоположностите, не изключва нищо: противопоставянето само откроява красотата. Симетрията е по-висша от баланса, а красотата е по-висша от симетрията. Метафизичното битие означава съвършенство, отделеност, независимо, индивидуално съществуване, но не и отделяне, отчуждение от божествената хармония. Така метафизичният баланс е синтез между единство и дуалност. Само метафизичният баланс може да осигури трайното равновесие на предишните нива на съществуване – физика, психика, морал.
Въпреки че човекът в най-висш смисъл има небесно призвание, той трябва да е здраво стъпил на земята. В края на краищата Творецът ни е дал две ръце, лява и дясна, за да управляваме материалните и духовните неща. Колесницата не се движи само на едно колело, а съдбата не води до успех, ако човек не полага усилия – гласи древната мъдрост. За всяко тяло е по-лесно да балансира на три опорни точки или на четири крака, но човекът е получил само два крака. Затова движението му е колебливо и несигурно поради необичайно високия център на тежестта. Балансирането на два крака не е лесно – разбираме го незабавно, ако се опитаме да се качим на кокили например. Но дори този нестабилен физически баланс е детска игра в сравнение с психическия баланс, да не говорим за метафизичния баланс.
Изненадващо е колко тясно са свързани физиологичните прозрения на древната йога философия с космологичните истини. Органът на слуха е ухото, а неговият обект е звукът, който е свойство на етера, известен също като космическия простор или пространство, досущ като уханието на земята или вкуса на водата. Всъщност „чуването” на простора или пространството не е нищо друго, освен възприемането на пространството, долавянето на баланса. От сетивните органи западната медицина последно открива вестибуларния апарат в ципестия лабиринт на вътрешното ухо, който играе важна роля в пространствената ориентация.
За постигане на метафизичния баланс трябва да познаваме компонентите и природата на висшата реалност. Според мъдреците това са вечното съществуване, осъзнатостта и блаженството, както и постоянството. Вечното съществуване има смисъл в чисто състояние на съзнанието, а съществуването и съзнанието, съчетани в едно, се възхищават на съвършеното блаженство по неизчерпаем начин.