Търсиш своето място в света. Отначало се оглеждаш учудено – колко чуждо е всичко. След това бавно свикваш с обстоятелствата: огладняваш, плачеш, ако нещо те боли или ако си неразбран, препъваш се натам-насам, за да постигнеш своето. И това те съпътства дълго време, дори да не го показваш, когато си вече и на години. По-късно си мислиш, че това е сигурността, и целият свят се срива в теб, ако твоята сигурност е заплашена от нещо. Но приспиваш недоволството си, вярваш, че обстоятелствата са непроменими и всичко е добре така, както си е.

Духът на непокорството те обзема малко по-късно. Изследваш не само своите граници, но и пределите на съществуванието. Дотогава си мислел, че всичко около теб е неизменно, но сега осъзнаваш, че всичко може да се промени, нещо повече – че ти можеш да променяш нещата. Каква заблуда… Бунт срещу всичко, което го има, мирова скръб за всичко, което го няма. Отричаш се от всичко, което те е заобикаляло дотогава; нищо от това, което дотогава те е обграждало и е представлявало твоят предполагаем сигурен свят, не е добро. Заемаш се с хиляди нови неща в търсене на себе си. Търсиш онова, което да ти достави удоволствие, и трудно приемаш, когато нещата не се развиват според твоя план.

Може би си нервен, но изпълняваш задълженията си, може би събаряш рамки и прегради като млад жребец, жадуващ свободата си. Но докога ще трае тази свобода? До първата голяма любов, която първоначално ти дава криле, ала свърши ли, полетът секва и остава само чувството, че са те използвали. Светът ти е черен, защото няма никого, когото да обичаш истински – каква болка е това…

Само желанието да забравиш – или искрената надежда? – те въвличат в нови приключения, ала след време осъзнаваш, че е глупаво да поемеш отново по старите пътища. Един и същ метод винаги води до един и същ резултат. Ако се повтаряш, не се учудвай, че стигаш до едно и също място. След това тази трескава припряност бавно стихва, полека-лека подреждаш живота си, събираш пръстени с камъни, оживели фигурки и изкуствени цветя, и си мислиш: ето, създал си своя свят, най-накрая имаш желаната сигурност. Животът ти най-сетне е добил смисъл.

Това продължава известно време, ревностно бършеш прахта, без да искаш да поотместиш порцелановите си фигурки. И тогава изведнъж всичко се променя. Не се учудвай, ако камъкът се изтърколи от пръстена, ако фигурките се счупят и изкуственото цвете изсъхне. Седиш и ридаеш върху руините на живота си, оплакваш обезглавените фигурки, оплакваш загубите си, оплакваш себе си. Смееш ли да си помислиш, че решението не е в една нова колекция? Признаваш ли си, че си искал просто да се наслаждаваш на колекцията си?

Досега си имал дом, а сега изведнъж си изритано куче, не откриваш пътя за вкъщи. Досега си бил щастлив, после търпиш известно време, ала вече всичко е свършило. Няма накъде повече, няма накъде по-надолу. Потопил си се в най-низките слоеве на живота си и изправен пред най-злите си демони, вече не се бориш с тях. Оставяш се да те замъкнат, където си поискат. Разочарования, загуби, провали – това е хлябът ти насъщен. Вече нямаш желание да вдигнеш поглед нагоре. Обръщаш гръб на Слънцето и се изправяш пред сянката си. Нищо вече не е истинско. Недоволството те е водило през цялото време. Търсил си, но невежо; дирил си, но по егоистичен начин; пробвал си, но глупаво. Осъзнал си, че дори и успешният живот е пълен провал, защото не е решение за тежката болка на битието, за крайното отчуждение на душата. Нима все още не си открил тайната как дори един провален живот може да е успешен?

Политайки нагоре, птицата, макар и да не достига небесните висини, се отдалечава от поставените на земята капани и така се спасява. Дори и да не достигнеш съвършенство, откъснеш ли се от суетата на ежедневието, можеш да избягаш от болката на света, защото бремето ти вече е олекнало. (Руми)

Какво се случи с тебе, скитнико? Из чужди земи ли си бродил досега, вечен гостенино?