Това просто изявление – „Аз съм” – всъщност е фантастичен екзистенциален фундамент. Въпреки че се състои само от две думи, то обхваща всичко възможно. Първата половина от изявлението Аз е основният принцип на субекта, а втората половина съм е основният принцип на съществуването.
Но можем ли да намерим доказателства за съществуването? Може ли да се докаже, че съществуването съществува? Бихме могли да кажем, че емпиричният опит е достатъчно доказателство, но преживяванията често са измамни. Може би в такъв случай самосъзнанието, съществуването на себеосъзнаване, което се стреми да обясни собственото си съществуване, е доказателството, установяващо със сигурност поне това, че съществува? Нека вземем откровението:
…в началото всичко това (Вселената) е съществувало като Съществуване, самò и неповторимо по своята същност. (Чхандогя Упанишад 6.2.1.)
Нека зададем няколко въпроса. Кой говори? Кой изрича това предположение? Кой проговаря първи, чий е първият глас? При всички положения трябва да е субект, но не е все едно кой говори. Ако го казва човек, то е обикновен субективизъм. Пък и човекът може да казва много неща: Ego sum – „Аз съм”; Nihili sum – „Нищожество съм”; Nullus sum – „Аз съм нищо”. Може и по-смело от това: Cogito ergo sum – „Мисля, следователно съществувам”; или днешното: Dubito ergo sum – „Съмнявам се, следователно съществувам”. Ако обърнем последователността: Sum ergo cogito – „Съществувам, следователно мисля”, това казва повече: Sum ergo sum – „Съществувам, следователно съществувам!”. А ако вземем предвид крайната представа на човек за постигната цел: Cogito ergo beatus sum – „Съществувам, следователно съм щастлив…”.
Ако Бог казва това изречение, можем да говорим за трансцендентна субективност. Тогава това изявление е монологът на божествения принцип на съществуването: „Аз съм, съществуването съществува”. А изследването на съществуващите неща според Аристотел е неизбежна задача на философията. Ако това твърдение произлиза от абсолютния източник, то изисква положителна, метафизична и трансцендентна онтология: свръхсубективната истинска реалност е отправната точка, началото на произхода на самата Вселена. Всичко съществува в зависимост от това.
Аз съм произходът на духовния и материалния свят, всичко произтича от Мен. (Бхагавад Гита 10.8)
Библейските твърдения също разкриват това: Аз съм Онзи, който съм… (Изход 3.14) – т.е. „Аз съм съществуването”; и Аз съм Пътят, Истината и Животът… (Йоан 14.6), което още по-ясно посочва и функциите, допълващи съществуването.
След въпроса Кой? с право възниква въпросът Къде?. Къде е този, който говори: горе, долу, вън или вътре? Може би е навсякъде, но ние искаме да го локализираме: в църквата, в религията, в теологията, в природата, в сърцето си…
В непроявената си форма Аз прониквам цялата тази Вселена. Всички същества са в Мен, но Аз не съм в тях. И въпреки това не всичко сътворено е в Мен. Такава е Моята мистична сила! Макар че поддържам всички живи същества и присъствам навсякъде, при все това Аз самият съм първоизточникът на творението. (Бхагавад Гита 9.4 – 5)
Въпросът Кога? е все тъй уместен като Откога съм?. Било е, ще бъде – това не са просто фази на материалното време, а действително трансцендентно вечно съществуване! Онова, което е отминало, както и това, което предстои, всичкото е все същият Съществуващ, който единствен е съществувал преди, по време на и след цикъла на сътворението.
А на въпроса Как? единствено саморефлексията на Бог е в състояние да даде отговор…