Човешкият ум обича парадоксите. Неразрешимите противоречия или аргументи, които се обръщат сами срещу себе си, са приятни загадки, които тласкат съзнанието извън обичайното му състояние. Разбира се, има глуповати парадокси – като този за критянина, който казва, че всички критяни лъжат…
Парадоксът за Ахил и костенурката е много по-вълнуващ, понеже ни помага да преосмислим времето и пространството, да преодолеем разстоянията. Според Русо парадоксите са истини, които се раждат век по-рано, отколкото би трябвало да се родят.
Един от най-елегантните парадокси е следният: Истината е един от най-оспорваните въпроси във философията и можем да приемем това за безспорна истина.
Има остроумно извъртане и игра в това изявление, но те не вредят на никого и не поставят под съмнение нито истината, нито философията, нито човешкото разбиране, ала разкриват нещо, което човек вече не може да разбере с разум и интелигентност, а го приема в благословения миг на откровението и по-висшата осъзнатост. Това е радостта от пробуждането, едно малко просветление.
И все пак защо истината е толкова оспорван въпрос? Мнозина приемат съществуването единствено на относителни истини, а позната ни е максимата: колкото хора, толкова и истини. Други обясняват, че не вярват нито в многото истини, нито в едната истина, защото считат, че човек се изгубва в капана на общуването.
В действителност можем да кажем, че има факти, има истини, а има и реалност… Фактите могат да се считат за обективни; въпреки че фактическа безпристрастна информация практически не съществува, има само интерпретации. Голяма част от фактите са измерими и следователно са от материално и количествено естество. Истините могат да бъдат изкривявани и изопачавани, сякаш са измислици. Истина – но чия истина? Повечето хора бъркат собственото си мнение с истината. Тя обаче има и морално измерение, не става въпрос само за факти, лишени от ценностни преценки, а иде реч и за правилността, добродетелта и полезността, които съпътстват истината.
Графит на стената гласи:
„Съмнявай се във всичко!”.
Някой е добавил: „Защо?”.
И накрая реалността; ала в ерата на квантовите науки тя също изглежда гъвкава. Някога се казваше, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, което после гръцката философия коригира така: дори веднъж не можеш да влезеш в една и съща река, защото още докато стъпваш в нея, тя вече не е същата. Днес казваме това по следния начин: в присъствието на наблюдателя се променя и обектът на наблюдение, частиците се разместват или пък тяхната маса или положение не отговарят на изчисленията.
Ако фактите имат материална стойност, а истината – морална, то реалността би трябвало да има метафизичен характер. Сякаш отвъд привидната реалност съществува и истинска реалност. Не копнеем ли всички за нея? И ако е така, тогава има ли смисъл да спорим за истината? Дебатът за природата на истината не засяга самата истина; тя е независима от спора, нещо повече – самата тя убягва на спорещите. Според древните люде Истината, Добротата и Красотата предопределят всичко, макар опитът сякаш да показва, че истината невинаги е красива, а красотата невинаги е истинна… И къде остава добротата?
Целта на живота е, като опознаваш реалността, да доловиш и разбереш истинските, трайни ценности в него. Присъствието на душата е много по-важно от спора, то е придържането към Истината. Може би истинската реалност може да бъде позната чрез този инструмент? Да разбереш духовното чрез душата. Обикновеният човек вижда света с обикновени очи, духовният човек вижда всичко с духовни очи. Ако вярваш в Истината, си и щастлив!