Учителят извади от чантата си мека копринена торбичка, в която явно бе скрито нещо. Скъпоценните вещи се увиват в подобен плат, но откъде би могъл този обикновен аскет да има каквато и да е скъпоценност? Като сложи чантата настрана, той започна да отваря червеникавата копринена торбичка, бродирана с фигури на дракони, чийто отвор се пристягаше с жълт шнур.
– Като перли, нанизани на конец… – промърмори тихо на себе си, след което бавно извади една истинска бисерна огърлица. На нея се редяха различни по цвят перли – бледо опаловобели, по-големи с жълтеникав оттенък, розови, барокови по форма, и няколко черни – не точно черни, а по-скоро преливащи в метални нюанси: понякога в тъмнозелени, понякога в тъмносребристи тонове.
– Виждаш ли огърлицата? – попита ученика си, който в захлас наблюдаваше наниза от перли в ръката на учителя си.
– Да, разбира се, че я виждам – побърза да отговори младежът и попита: – Но откъде имаш такава скъпоценност? И как така? Никога не съм я виждал у теб…
– Не си я виждал, я! Много неща още не си виждал… – каза многозначително старецът. – За мен всичко е важно и нищо не е важно. Което ми напомня за божественото чудо, е важно, а което не – не е важно. Моят учител ми я подари, когато ме учеше на важните неща.
– На важните неща?
– Да. Огърлицата е важна, нали? Особено когато е толкова ценна.
– Разбира се, навярно е важна. За спомен ли я пазиш?
– Да, за спомен, но ми напомня не само за моя учител, а и за истината. Как ти се струва?
– Шарена! Дълга! И много красива.
– Виждаш ли как се редят перлите? Жълти, бели, розови, а тук и черните. По-малки, по-големи, красиво подредени… – И той самият се вгледа в огърлицата, докосвайки перлите ѝ. Сякаш държеше молитвена броеница в дланта си.
– От какво се състои огърлицата? – внезапно попита той. Ученикът го погледна изпървом озадачено, но после събра мислите си и каза:
– Ами… от перлите!
– Без съмнение перлите са важни! Без перли не бихме могли и да говорим за огърлицата. – И продължи да си играе с бисерите. – Но какво виждаш още?
Ученикът го погледна объркано, той не виждаше нищо друго. Вдигна поглед в очакване към учителя, който му се усмихна.
– Това е, точно така! Това, което не виждаш – нишката!
Лицето на ученика се разведри, не беше се сетил за нея!
– Като перли, нанизани на конец – така всичко се крепи на Мен, е казал Бог – цитира свещените писания учителят. Сетне започна да описва колко ослепително красиви, пъстроцветни и многообразни са явленията, подобно на перлите. Една е с такъв цвят, друга с такъв оттенък, такова множество от форми и нюанси – вълшебство! Ала без нишката те биха се разпилели, не биха могли да останат заедно, всяка една лесно би се изгубила.
– Без перли няма да има огърлица – това всеки разбира от пръв поглед. Но колкото и перли да сложиш една до друга, те никога няма да образуват наниз; за това е нужна невидимата същност, която ги държи заедно…
Той продължи да обучава младежа дълго време: обясняваше за безбройните преживявания, за разнообразните перли на живота, а през това време продължаваше да върти бисерните зърна в ръката си. Изреждаше примери безчет, приказките увличаха както него, така и ученика му. Младежът понякога се смееше, понякога ставаше сериозен, ала когато учителят събра перлената огърлица в дланта си и бавно я търкулна обратно в копринената торбичка, след което му я подаде с мъдра усмивка, дъхът му секна.