Ако съществуването съществува, тогава има само вечност, т.е. няма преходност, няма смърт, няма липса и нужда, нищо не отминава, нищо не може да бъде изгубено. Значи когато изпитваме недостиг, глад и нужда, те всъщност не съществуват, защото съществува само позитивното съществуване, с което липсата е несъвместима. Но тогава какво е положението с нещата, които не съществуват? „Това, което не съществува, и то съществува като несъществуващо.” Този софизъм идва от Аристотел: нещата, които не съществуват, съществуват като несъществуващи.
От тридесет години си блъскам главата над това. Небитието не може да съществува, защото съществува само битието; следователно това, което не съществува, съществува по специфичен начин – а именно като несъществуващо. Това е крайно позитивният принцип в света на преживяванията. Заекът няма рога; значи рогата на заека съществуват като несъществуващи. Това може да изглежда парадоксално, но по-скоро е свеждане на всички преживявания в живота до един корен. И този корен е положителното утвърждаване на съществуването: само съществуването съществува.
Безспорно, това е костелив орех, труден за разбиране. В крайна сметка можем да кажем, че съществуването на несъществуващото може да бъде доловено именно в неговата липса – така бихме могли да го разберем. Това е обратното на горепосоченото положително утвърждение. Ако несъществуващите неща могат да бъдат възприети в положителен смисъл, именно в тяхното състояние на несъществуване – тоест че несъществуващите неща съществуват като несъществуващи – тогава липсата, нуждата, несъществуването могат да бъдат възприети единствено и само в собственото им несъществуване. Но тогава как съществува липсата? Единствено като несъществуваща идея, защото съществува само цялостното и позитивното съществуване, а липсата като такава дори не съществува.
Това не е безполезен софизъм, не е увъртане. Взаимовръзката между битието и небитието е фундаментален въпрос, върху който се опира цялостният мироглед: кое е реалност, кое е действителност, какво съществува в действителност. В тайното учение на Упанишадите се казва: „Някои казват, че светът е възникнал от небитието. Но как би могло съществуването да възникне от несъществуването?”. Ако несъществуването е източникът, тогава всичко би се завръщало в този източник, т.е. всичко би пропадало в небитието. Нито пък е логично да се твърди, че съществуването възниква от несъществуването, че реалното идва от нереалното. Затова в молитвата се пее: „От нереалното води ме към истинското…”. И затова казват, че реалността я има, че съществуването съществува. Следователно: несъществуването не съществува. Но това би довело до вътрешно противоречие в логическата система, което не бива да се допуска. Затова можем да кажем, че несъществуването, недействителността, липсата съществуват само в това специфично състояние – като несъществуващи неща; т.е., съществуват като несъществуващи. Това означава, че несъществуването все пак съществува, но без това да противоречи на изначалния принцип на съществуването, защото съществува като несъществуващо единствено в този специфичен режим на съществуване.
Всичко това изглежда изключително сложно и нереалистично. Какъв е смисълът от това усукване и извъртане на думите и мислите? Ако нещо се нуждае от твърде много обяснения, то не може да е вярно!
Разбира се, че съществуването съществува! И то не се характеризира с липса, страдания и ограничения… Може би някои хора оспорват съществуването на съществуването, защото виждат само нещастната страна на живота. Но великото Битие е много повече от това, то е много по-сияйно и по-цялостно. То съществува не като липса, а като пълнота; не като ограниченост, а като свобода; не е частично, а всеобхватно. Съществуването съществува в своята цялост. И отвъд философската софистика, отвъд плетеницата от заблуди, истинската реалност е простичка. Проявлението, илюзията за света са сложни, ала истинската реалност зад явленията е проста. Истинските неща са простички. Грешката винаги е неразгадаемо сложна, а истината е проста и кристално ясна: зимата е студена, лятото е топло, нощта е тъмна, денят е светъл, животът е хубав, Бог е добър и човек е точно такъв, каквито сме ние, но също и такъв, каквито бихме могли да бъдем.