Учителят бръкна във водата и извади шепа камъчета.

– Виждаш ли, някои от тях са без стойност, сиви и дребни, а други са блестящи, ярки и скъпоценни. На пръв поглед изглежда, че това е просто шепа камъни, но ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш, че е пълна с какво ли не. И все пак са само камъчета, всичките… – с тези думи той ги хвърли обратно в ручея.

Ученикът му го слушаше; усещаше, че сега учителят иска да го научи на нещо. Такъв е начинът на мислене на учителя, той е готов да приеме предизвикателствата, които съпътстват призванието му: търпение, споделяне на мъдрост, безкористна помощ, дори и думите му да не попадат в разбиращи уши. Ученикът чувстваше, че трябва да приеме това съзнание: да се остави да бъде обучаван, при това не от кого да е, а от учителя си.

– Всички преживявания в живота също са такова гребване с шепа от потока на всемира. Сред тях ще има ценни, ще има и незначителни. Това да не те учудва. Но бъди проницателен, вземай ценните и недей да съжаляваш, ако някои от по-привлекателните се изплъзват от ръцете ти. А невзрачните спокойно ги хвърляй обратно, нямаш нужда от тях!

– Камъчетата от ручея мога да разпозная лесно – кои са обикновени и кои ценни. Ала дали ще мога да разпозная и камъчетата в живота?

– Провидението ще те води, довери му се. Което можеш да разбереш с ума си, ще се постарая да те науча на него, но ти сам ще трябва да се справяш нататък.

– Неотдавна те сънувах… Учеше ме, но колкото и да се стараех да внимавам, нищо не остана в мен освен чувството… – каза плахо ученикът.

Учителят запази дълбоко мълчание. Сякаш времето спря, мигът застина. Стоя дълго с прикован пред себе си поглед, после бавно, много бавно вдигна очи към ученика си и рече тихо, но решително:

– Докато съм тук, слушай ме. Остави сънищата за по-късно, когато вече няма да ме има.

Тежка тишина. Водата на ручея се опитваше да плиска и ромоли все така весело, както преди, но лекотата на ученика бе изчезнала. Не беше и помислял за това. Усещал се бе, сякаш учителят му е вечен фактор в живота му. Ала колко вярно е, че това, което днес е даденост, утре може да го няма; като камъчетата – някои остават в дланите ти, други се изплъзват. Да се опитваш ли да ги хванеш? Тогава може да изпуснеш и тези, които си успял да задържиш.

Учителят отново потопи ръце в реката дълбоко, чак до лакти; докосваше и въртеше камъните в нея. Малки водовъртежи се вихреха около дланите му като къдрави дантели. Най-сетне вдигна ръка. Държеше среден по размер камък, голям колкото дланта му, и го оглеждаше доволен. Накрая го подаде:

– Това е за теб. Камъните знаят много неща. Тук са отдавна. И той е дошъл като другите от планината, търкалял се е, преобръщал се е, блъскал се е, докато накрая е спрял тъкмо тук. Каква голяма среща. Острите му ръбове са вече позаоблени. Запази го!

– Това винаги ще ми напомня! Благодаря ти… – Бе благодарен, защото усещаше, че учителят му бе вложил в камъка умението за разграничаването. Считаше този миг за безценен, струваше си да се докосне до тази струя на живота.

– Да, бъди благодарен! Ако мога да те науча на това, ще сме успели и ти, и аз. Ти се учиш, като служиш на предшествениците си, на свещените институции и на наставниците си, и докато служиш, светите институции са поверени на теб и на следовниците ти. Ние сме част от една голяма система на приемственост…

– Но този свят е мимолетен. Нали току-що каза, че и свидните за мен камъчета ще се изплъзнат от ръцете ми! – възрази ученикът.

– По-привлекателните да… – поправи го учителят – но любовта е вечна, служенето е вечно, божественият план е вечен. Ние ще си заминем, но отслуженото остава тук. Бог не се губи никога, учителят не се губи никога, служенето не се губи никога.