Варанаси, вечният град по поречието на Ганг, е една от крепостите на шиваитската вяра. Много възрастни хора го посещават в надеждата за благородна смърт, защото всеки, когото смъртта завари тук, има пряк достъп до рая. При все това ние се запътваме към разположения на няколко километра Сарнатх, едно от главните поклоннически места на будизма. Моторната триколка прави безразсъдни завои между камиони, камили, велосипедисти и крави. Шофьорът е спокоен, а ние наблюдаваме как извършва главозамайващите си маневри с невъзмутима апатия, навярно характерна за Буда.

Сарнатх е малко поселище, всъщност известно с парка на сърните, където през 532 г. пр.н.е. на тридесет и пет годишна възраст Буда изнася първата си проповед – или както гласи традицията: завърта колелото на знанието. Тогава той разкрива истината за страданието, присъщо на човешкия живот, и елементите на благородния осморен път към нирвана. С течение на времето малкото селце се превръща в едно от четирите основни места за поклонение, свързани с живота на Буда – където са били неговото раждане, просветлението му, първата му проповед и напускането му.

През 1910 г. е построен музей по модела на будистките манастири, а артефактите са поставени в залите и в откритите коридори – снимането, разбира се, не е разрешено. Тук може да се види прочутият капител с лъвска глава, националният символ на Индия, малки и големи каменни резби и други предмети, а по стените в галериите – няколко дузини изображения на Буда в цял ръст. След известно време вече става невъзможно да възприемаш толкова много статуи, но в залата вляво забелязах един невероятно фино изработен Буда.

Изправена статуя в цял ръст, тялото е само символично загатнато, едва се откроява от фона на каменната плоча отзад. Краката са недооформени, коремът е леко изпъкнал, покрит с фино плисирана роба от пъпа надолу, ефирна, в духа на стила Гандхара. Гръдта също не е подчертана, т.е. цялото внимание е насочено към главата и най-вече към лицето.

Главата е със спираловидна прическа на косата, с усукани надясно малки къдрици, а отгоре и тук не е пропусната издатината ушниша. Скулптурните глави на тиртханкарите, джайнистките учители, познаващи бродовете през самсара, са много подобни, но при тях липсва отличителната издатина на главата, която може да се тълкува като шамански белег. Прилепналите към черепа къдрици също образуват хомогенна аура, за да подчертаят лицето, чиято пластичност надминава всяко въображение. Челото и веждите хвърлят едва доловима сянка върху полузатворените очи и лицето, чиито извивки и овали са свръхестествено красиви. Носът е изваян деликатен и ефирен, обаче устата…

Горната третина на лицевия череп изобразява трансцендента: челото крие свещени тайни, а медитативно затворените очи се отварят към друго измерение и се притварят за външния свят. Средната третина на лицето изобразява света, човека: любознателният и жизнен нос и загадъчната игра на светлосенките под челото и страните; ала последната третина, брадичката и устата – са невероятно чувствени по светски начин. Плътни, жадни за целувка устни, издути напред, преодоляват фронталния ефект. Сякаш чувствеността издига човека над плоската тълпа; но неовладяната чувственост е и капан, тя не помага за постигане на спасение, а привързва към света. Всичко това се разкрива в хладния черно-сив тон на пясъчника в едва доловимата светлина.

Буда е роден през май – тогава Сарнатх празнува – затова не е за учудване, че той говори малко за трансцендента, а прагматично стъпил с четирите крака на земята като телеца, е проповядвал за страданията на светското съществуване. Явно астрологията отново се оказва права…

Сякаш времето бе спряло за мен, докато се любувах на статуята, като че всемирното колело се бе завъртяло наопаки и в един неусетен миг целият свят бе минал незабелязано покрай нас. Нищо чудно: статуята на Буда наблюдава наблюдателите си поне от хиляда години, а аз се спрях едва за няколко мига – ала въпреки всичко това беше вечна среща.