Животът е прекрасен

Животът е прекрасен. Леко трудна, не просто приятна игра, но и магическо преживяване. Носи както добри, така и неприятни неща и хем трябва да се взема на сериозно, хем не трябва. Ала не бива да смесваме двете: да приемаме прекалено сериозно това, което може да се приеме леко, нито да приемаме несериозно онова, което би следвало да се взема съвсем на сериозно. Въпреки всичко животът е прекрасен в своята цялост.

Когато те сполитат страдания и ограничения, тогава играта е не само красива, но и драматична, въздигаща игра. Но животът е и простичък и по свой естествен начин разбираем и лек. Небето е синьо, тревата е зелена, човешката кръв е червена – това ни свързва. Само да повтаряш, че животът е хубав, не е достатъчно, ако го казваш без дълбоко прозрение. За разбиране го разбираш, понякога дори го преживяваш, но да го осъществиш на дело, вече се изисква майсторство. Осъзнатото разбиране води до спокойна мъдрост; светец с навъсено лице не е никакъв светец.

Любовта е най-възвишеното изкуство. В безкрайния водовъртеж на живота рядко се дава такава награда: да зарадваш някого другиго или по-точно да служиш за духовното израстване на другите. Защото, който достигне целта, ще бъде щастлив. Ала ако изглеждаш щастлив, съвсем не е сигурно, че си достигнал целта. Докато щастието е само чувство, а не състояние на съзнанието, то лесно се изпарява. Светските удоволствия имат красиви цветя, но нямат сладки плодове.

Този свят е като лешников цвят.

Обещава много, дава малко, а и каквото дава, все е лошо…

Трябва да търсим кои са най-висшите идеали в живота. Пари, жени, успех? Безспорно те присъстват в живота, но това са евтини удоволствия. Влияние, власт? Не е зле, но са опасни. Лични стремежи, удовлетворение? Това вече е по-висше, ала все още е насочено към егото, засяга само теб самия. Историята започва с теб и изглежда, че завършва само с теб. Знание, добродетелност, великодушие? Почти си достигнал върха. Мъдрост, безкористност, алтруизъм? Нима има повече…

Служенето на нашите ближни можем да считаме за най-висшия идеал, достижим в ежедневието. Ако поставиш другите преди себе си, ще откриеш, че всички ще искат да застанат зад теб. Е, добре, не всички; ще има мнозина, които ще се радват да се наредят пред теб, но не приемай това сериозно. Обърни внимание с цялото си сърце на този, който е готов да застане след теб. Който върши добро, никога няма да бъде победен от злотворника…

Да си добър човек, не е относително понятие, въпреки че има много начини да го осъществиш. Добрият човек се разпознава по това, че просто е хубаво да си в неговата компания. Ако служиш за добруването и за духовното благополучие на своите ближни или ако възпиташ сина си да бъде добър човек, или дъщеря си да стане не жена-учен, а мъдра жена, тогава изпълняваш най-висшето си призвание в живота. И така ще служиш на собственото си духовно благополучие по най-добрия начин. Да живееш за другите, е красиво. И не казвай, че е уморително, че не си струва, че няма кой знае колко благодарност за това. Не го правим за благодарност. В един голям цикъл всичко си идва на мястото. Каква изключителна благодат е да можеш да служиш на другите, вместо да се нуждаеш от техните услуги! Това само по себе си е благословия.

След служенето на ближните остава само още една стъпка по-нататък – служенето на Бога. В този идеал всички досегашни възвишени мисли, благородни дела, красиви думи, вдъхновяващи резултати, реалност, мъдрост и красота са вложени не само частично или фрагментарно, а цялостно и в своята пълнота.

Чиста преданост към Бога, състрадателна доброта към ближните и влагане на всички възможности на материалното съществуване в служба на Господа – това е есенцията на религиозните принципи за духовния човек, търсещ същината. (Бхактивинод Тхакур, Таттва Сутри, 50)