Има безброй странни места по света, но едно от най-странните е уникално дори в името си: краят на прераждането – Аджанта.
За първи път срещнах Аджанта като дете. Прелиствах албум с фотографии от Далечния изток и се натъкнах на снимка на стенопис. Откъде е била – как ли бих могъл да запомня? Но величественото лице на Буда, безкрайно изящните движения, ярките цветове, лотосът в ръката, и да, самата ръка – не просто грациозният жест, но и невероятно фино изваяните пръсти – се запечатаха завинаги в паметта ми.
Минаха десетилетия, поразиха ме и други гледки, ухания и звуци от Далечния изток, но отпечатъкът на този образ живееше в дълбините на съзнанието ми. Той се появи отново с невероятна сила, когато по ръцете на мой близък добър приятел – невероятно! – открих същата деликатна изваяност като на хилядолетния стенопис. Случайно повторение, странна игра на генетиката? Или природата като най-великия художник повтаря рисунките си – този път в оформянето на едно тяло? А може би спомен за среща отпреди хиляди години? Затова ли снимката е попаднала в ръцете ми и е останала жива в съзнанието ми насред милионите други образи, за да мога, когато срещна в живота си собственика на ръката, да го разпозная? Днес сме в западната част на света, а някога може би сме били в източната му половина, ала сме вървели заедно по пътя към вечността? Казват, че трябва да разпознаваш внимателно знаците…
Тогава отново отворих книгите и картината ме посрещна като стар познайник. Несъзнателното привличане се превърна в съзнателно познанство: Падмапани, известната фигура на Буда от Аджанта, държащ лотоса в ръката си… И с убедителна сигурност разпознах сходството между хилядолетния мотив и съвременната реалност на моя приятел в плът и кръв. В мен назря мисълта, че трябва някога да посетя Аджанта – или да се завърна може би? Кой знае?
Не беше някакво неотменно чувство, не беше някаква принуда да тръгна веднага, а дълбоко вкоренено убеждение. Сетне, след десетилетия, времето настъпи. Индия, раят на чудесата, която с необяснимия си магнетизъм обезоръжава и привлича дори онези, които се съпротивляват, този път ме покани в Аджанта.
Пребити от път, се изсипваме от колата, водачът ни с блажената усмивка на всезнаещ ни посочва просека в дълбоката гора: Нататък, все напред! Дърветата полека оредяват и стигаме до голо плато. Достатъчно е да сведем поглед надолу и ни очаква разнообразно множество кристали и пъстроцветни камъни. Сякаш пътят ни е осеян със скъпоценности. Царско посрещане или по-скоро отвличане на вниманието? Ако се спреш при скъпоценните камъни, ще пропуснеш истинските съкровища… На ръба на скалната гърбица ни посреща неочаквана гледка: под нас е дивно красиво ждрело с формата на подкова. Отляво кристалночистите води на река Вагхора текат през каскади от водопади. Отсреща е близо сто метра висока, почти отвесна скала, а венецът от пещерни светилища, издълбани в скалната стена, нанизани на нишката на пешеходната пътека пред тях, е като петстотинметрова мала от тъмни скъпоценни камъни върху шията на клисурата.
Бавно се спускаме към дъното на пролома, за да можем, след като минем по мостчето, най-сетне да поемем по пътеката на манастирите. От дълбините не се виждат пещерите, но отдадени на страстта на все по-голямото привличане, ние се изкачваме на другия бряг.
Стоим там, на пътеката, водеща към редицата пещерни манастири. Смея ли да го кажа – отново тук? Само щом стъпвам тук, от мен се свличат всички технически уреди. Още една стъпка – и светските дрехи се преобразяват в поклонническа роба. Още стъпка – външният свят изчезва и пристъпвам бос към входа на първия пещерен храм. А там, вътре – очите бавно свикват с тъмнината – Буда тайнствено медитира върху стенописа в дъното на залата. В сумрака е почти невъзможно да се различи, но все пак Падмапани е там. И въпреки че не мога да видя ръката му и красиво изваяните му пръсти, знам, че всяка чертичка си е на мястото. Има я на хилядолетния стенопис, има я и във физическата реалност на ръката на моя приятел. Дълбоко в себе си знам, че не заради тъмата не виждам. Има пелена върху очите ми. „Изкуството е повече воал, отколкото огледало”, е казал Ницше, но греши. Това изкуство е едновременно воал и огледало – повей от булото на реалността и обаянието на красотата.
Ананда, любим ученик на Буда, казал на Учителя:
– Половината от светия живот е да се сприятелиш с красотата, да се свързваш с красотата и да живееш с красотата!
– Не е така, Ананда, не е така! – отвърнал Учителят. – Това е не само половината от светия живот, а целият. (Самютта Никая V.2)
Красотата е качество на душата; един жесток човек не може да бъде красив. Красотата е символ на божественото, а светият живот не е друго освен единение с красотата.