Дълъг е пътят от твърдението Аз съм до твърдението Ти си. По дефиниция изявлението Ти си може да се тълкува само ако азът съществува. По какъв начин човешкият аз може да изследва тайната на битието? Откъснат и изгубен, първото му плахо заявление е: Аз не съществувам. Когато се очовечи и възкръсналото му самосъзнание го завладее, той казва: Само аз съществувам. Съзрявайки като социално същество, вече заявява: Аз съществувам, съществуват и други хора. Започне ли да се съобразява и с останалите живи същества, той изрича: Аз съществувам, съществуват и други хора и същества. Оттук вече само една крачка го дели от космическото съзнание: Аз съществувам, съществуват и други хора и същества, съществува и светът. Достигне ли предела на природата, той се догажда: Аз съществувам, съществуват и други хора и същества, съществува светът, както и отвъдният свят… Всичко се превръща в цялостна визия на следващата стъпка: Аз съществувам, съществуват и други хора и същества, съществуват светът и отвъдният свят, съществува и Бог. Досега прозренията се множаха от несъществуването до пълния спектър на битието, докато последното мистично откровение оставя настрана всички второстепенни фактори и се концентрира само върху същността: Бог съществува.
Ето как казваш: Ти си. Това е глаголът на човешкото съществуване, относителното съществуване на човешкото същество, тоест на зависимата реалност. Но един от важните принципи на тайните учения обръща логическата последователност наобратно и извежда съществуването на зависимата реалност от абсолютната реалност.
Мислиш, че Бог е нереален? Ти самият ще си нереален.
Но ако Той съществува за теб, ти също съществуваш.
(Тайттирия Упанишад 2.6.1)
С какъв подтекст може да каже човек Ти си? Със страх, страхопочитание, уважение, осъзнатост, възхищение, благоговение или любов? Има такива, които виждат, че огънят гори в страх от Него, че Слънцето грее в страх от Него; други забелязват хармонията във всемира, как всичко е цялостно и се държи в едно благодарение на божествената воля, а в резултат на първичните и вторичните причини на сътворението се създава тази Вселена. Тези, които медитират върху първоизточника, разпознават обекта на своето обожание според спецификата на своето съзерцание; така че не Бог е многообразен, а човешките подходи към Него са разнородни.
Човекът сам по себе си е трудно или дори невъзможно да бъде разбран; човешкото съществуване може да бъде осмислено единствено насред система от взаимоотношения. Ние сме хора в сравнение с нещо, в нечия компания, в зависимост от някого. Човекът като зависима реалност е в относително положение. Относително в двата смисъла на думата: че съществуването му не е абсолютно и че може да бъде разбрано най-добре чрез неговите отношения. Затова Ти си! е системата на принадлежност и призвание на човека, който така вече не е изоставен и самотен.
А възможен ли е и друг прочит? Ако го казва човекът, той ще извика към небето; ами ако го казва Бог? Да бъде светлина – и стана светлина; по същия начин: да бъде човек – и стана човек, ти си!
Кой създаде формата на човека? Кой грубата му част и кой – името му? Кой движението му, кой – ума му и разнообразното му поведение? (12)
Кой даде на човека вдишването и издишването и от кой Бог произлиза кръжащият в тялото му жизнен дъх? (13)
Кой Бог е вдъхнал самоотвержеността у човека? От кого е истината в него и от кого – лъжата? Откъде е смъртта му и откъде – безсмъртието му? (14)
Кой го облича в тяло? Кой определя продължителността на живота му? Кой му дава силата и кой бързината на нозете му? (15)
(Атхарва Веда X. II. химн – Дивната природа на човека)
Идва и отговорът: Аз правя човека – когото обичам – неизмеримо могъщ, правя го мъдрец, прорицател, брахман! (Риг Веда 10.125.5)