Вчера сутринта на един далечен остров, скрит нейде зад гърба на Бога, седнал на бреговете на великолепно езеро, размишлявах как може да се улови красотата. Призори излязох от обвитата в колониална атмосфера квартира, в която бяхме настанени, и скоро се озовах на езерото. В средата му има остров – остров на острова – същински птичи рай. Много крилати намират тук своя подслон: бели жерави, чайки, чавки, сойки, корморани; видях дори земеродно рибарче, да не говорим за различните видове врабчета и чинки.

Някои учения казват да сме равнодушни към света, но разбира се, хората обичат илюзиите. Други казват, че трябва да сме безразлични към света: нито презрение, нито възхищение… всичко е просто омая, която ни заобикаля. Това е вярно. Светът е свят на илюзиите; сътворен и поради това ограничен, безрадостен и преходен. И все пак, ако не виждаме вечната красота зад нещата и явленията, тогава ставаме още по-бедни. Защото имаме нужда не само от вечната истина, която е храна най-вече за ума, но и от вечната красота, понеже тя пък храни душата. Ние отчаяно се нуждаем да доловим следата от дланта на Твореца, защото това е Абсолютната красота, божественото докосване, което прави относителните неща красиви. Откривай божествения досег и в човешките проявления!

Докато седях на брега и съзерцавах възторженото събрание на прекрасните птици, заслушан в живия им разговор, един мъж минаваше по пътя зад мен с велосипеда си. Зад него на багажника седеше малкият му син, който с обич се бе сгушил зад гърба на баща си. Когато приближиха още малко, мъжът ме забеляза и се обърна през рамо. Сякаш лентата се забави, велосипедът почти спря, краката му едвам се движеха, момчето на багажника дори не помръдваше. Докато мъжът се обръщаше назад, едно вечно движение струеше от него. Едно плавно движение, застинало във вечния живот. Лицето му е ведро. Дори сякаш гледа не мен, а просто ей тъй си гледа назад, вглежда се навътре, взира се във всичко, като че е прозрял всичко. Ведростта му не се дължи на мен, нито на сина му; не е заради сияйното небе, нито заради гръмогласното ято птици. Той просто е умиротворен. Това е великата тайна на творението, бликащият извор на всемира, съкровище, което си е само негово, ала същевременно е достъпно за всеки. Неговото спокойствие е безметежността на душата. Този банален миг – преминаващ колоездач поглежда назад – побра в себе си цялото чудо на Вселената. Малкото момче бе положило длани на раменете на баща си и се наслаждаваше на пълната сигурност, но и на скоростта. То не погледна назад. Гледаше баща си и виждаше баща си.

Позачудих се: ако бях на мястото на този човек или, да речем, бях в ролята на неговото дете, какво ли щях да виждам от света? Какво щях да науча тогава? Какви странни житейски пътища има: клетниците от крайбрежието, чийто живот бе пометен от цунами; собственика на хотела, който се напива всяка вечер, или добродушния шофьор, оставен на милостта на шефовете си; заекващото цейлонско момче, готвещо се за турнира по шах на следващия ден или от друга страна, университетския професор, пътешественика в Далечния изток, писателя…? С уверена осъзнатост в избора си и в промяната е лесно да бъдеш независим, а дори и зависим, въпреки че всичко се вижда само дотолкова, доколкото е позволено да се види. Всичко е игра на илюзията, красотата е просто условност – Абсолютната красота обаче е вечно мерило. Това е разликата между копието и оригинала. А човек има нужда от оригинални чувства, не от подобия.

Мигът отново се забърза, мъжът настъпи педалите, обърна се пак, накъдето пътуваше; вече не се взираше в света, а си гледаше пътя. И все пак начинът, по който синът му се бе вкопчил в рамото му, съдържаше надеждата. Каква надежда? Твърдата вяра в превъзмогването на космическата сиротност! Свещен миг красота; всички движения на всемира в едно-единствено движение; всичко, което си струва да се види – в едничък бегъл миг. Не искам да пропускам тези свещени моменти. Очакваш голямото просветление? Тогава лесно ще останеш сляп за малките чудеса. Макар мнозина да казват, че чудото не е реалност, аз твърдя, че реалността е чудо…