Известни са четири елемента на познанието.

1) Опитът е аналитично изследване на материалните състояния. Теориите на естествознанието се опират предимно на емпиричните инструменти и интересното е, че тези методи доведоха до точката, в която използваните досега средства се оказват невалидни… Естествоизпитателите все още търсят божествената частица, съдържанието на първите наносекунди от всемира или емпирични факти по темата. Древните люде също са използвали метода на наблюдението и изведените от него заключения, но към тази школа неизбежно е принадлежал и интуитивният светоглед, който е допълвал аналитичния емпиризъм –

2) интуитивната мистика. Целта ѝ е да освободи чистата душа от затвора на материята. Смисълът на мистицизма е органичният светоглед, откриването на скритите вътрешни закономерности във всемира и картографирането на вътрешната реалност. Щом една система бъде прозряна, тя мигновено става и проходима. Това води до третия основен компонент на познанието –

3) автономията. Можем да я наречем и свобода, но тя е по-скоро вътрешна свобода, когато човек е освободен от своите привързаности и по този начин, макар тялото му да е все още на земята, душата му е вече в небесата. Отърсването от светските привързаности, включително и надмогването на материалните удоволствия, води до най-висока степен на духовно разбиране. Тази духовна автономия не е просто отричане, а силата на себевладеенето. Свободата е мечтана крайна цел за мнозина, но малцина са готови да платят високата ѝ цена. Свободата е за автономни хора, които не злоупотребяват с възможностите. Ето защо следващият елемент на познанието е

4) самодисциплината, която е добродетелен начин на живот, поет доброволно в името на духовното усъвършенстване. От това следва, че интелектуалната автономия не е лутане в неизвестното или свободия, а система от съвсем строги закономерности. Свободата има ясно определени правила, които трябва да се спазват. Повърхностно разбраната свобода е присъща на невежия човек, за разлика от онзи, който е достигнал духовно познание и е разпознал закономерностите на всемира; неговата свобода се крие в поемането на отговорност. Самодисциплината, поета в името на духовната автономия, е способна да отприщи изключителна сила, която е незаменима при успешното изпълнение на духовните практики.

В култивирането на духовните науки това, което прави човека благонадежден, не е да знае всичко, а да познава границите на възможностите си. Оттеглянето и неизменната практика водят до успех, а резултатът е обещаващ. Според тайните учения човек добива безсмъртие чрез знание, а вечен живот – чрез мъдрост. Двете не са еднозначни. Първото е само отричане на преходността, без специфична конкретика, докато второто разкрива позитивния смисъл и същина на надмогнатата преходност. Ето какво изповядва Конфуций:

Когато бях на петнадесет години, душата и волята ми бяха изпълнени с желание да уча. На тридесет години бях здраво стъпил в полето на знанието, на четиридесет вече нямах никакви съмнения, на петдесет започнах да разпознавам неизмеримите закономерности на небесните принципи ин и ян, на шестдесетгодишна възраст се отвориха ушите ми и започнах да чувам вътрешния си глас, а на седемдесетгодишна възраст съумях да последвам истинските желания на сърцето си, без да прекрачвам допустимите граници.

Духовното познание – като жертва – превъзхожда всеки друг вид жертва, защото премахва заблудите и води до освобождение. Такова познание осигурява вечно, радостно и истинно духовно себеосъзнаване. Следователно автентичното духовно познание не е просто теоретично разбиране, а практическа опитност. Пък божественото преживяване е с несъизмеримо по-висока стойност от обикновеното богословско знание.