Къде е центърът на света? Веднъж един учител, живеещ на свято място в Бенгал, напълно непознато за света, се сбогувал с ученика си, който си отивал у дома, със следните думи: „На онова забутано зад гърба на Бога място ли се връщаш?!”. Ученикът живеел в Калифорния, пък Сан Франциско никак не може да се нарече незначително малко градче… ала как ли е изглеждало то през духовния светоглед, който притежавал учителят? Кое от двете места е в центъра на света?
Всички велики култури са се занимавали с обозначаване на центъра на света. При древните гърци омфалосът, пъпът на света, е стоял в свещения оракул в Делфи. В Рим каменна плоча е маркирала центъра на империята. В Константинопол мраморна инкрустация върху плочника на църквата „Света София” бележи центъра на православния свят. В Париж, на паважа на площада пред катедралата Нотър Дам, се намира центърът на Франция под формата на бронзов знак, който отбелязва нулевия километър. Такова обозначение за център е и когато в даден град се посочват разстоянията до други население места върху указателна табела; но установяването на определени принципи също обозначава крайъгълните камъни на даден мироглед.
Съизмерено спрямо центъра, става недвусмислено ясно какво е разстоянието и къде е местоположението на всяка една друга точка; по същия начин в светлината на определящите принципи са ясни и дефинициите за добро и зло, полезно и вредно, правилно и погрешно. Ала достатъчно е да се събори колоната, отбелязваща разстоянията, и редът се преобръща, разстоянията стават неизмерими, а моралните стандарти – несигурни.
Съвремието ни е такава податлива епоха, нейният център не е дефиниран и дори опорните ѝ точки често се сменят. Ето как човек се обърква и фактът, че поема напред, ала въпреки това се движи назад, за него не е мистично откровение, а натрапено и объркващо преживяване. Епохата, в която живеем, е като мрежа, в нея няма център. Вярно е, че ако докоснем коя да е клетка от мрежата, цялата мрежа потрепва, но човек може много лесно да се оплете в тази мрежа. Гладиатор, чието оръжие е паднало от ръката му, все още може да има шанс, обаче този, върху когото е хвърлена мрежа, е обречен.
Вярата в неща, които се невероятни, е признак на силни и плодовити времена, докато безверието е белег за немощна и ялова епоха. (Томас Ман)
В просветлението няма периферия, навсякъде е център. Долавянето на пълнотата е всеобхватно изживяване, но в него не се включва загуба на центъра. Пастирът – човекът с този архаичен занаят – винаги държи тоягата си подръка не само да пъди кучетата, но и понякога да я забие в земята и да обозначи централната точка. Загубата на центъра – и породената от нея неустановеност – води до три болестни симптома.
1. Безпристрастността би следвало да е основен критерий в науката, но като че ли става ясно, че тя не съществува нито на емпирично, нито на теоретично ниво. На емпирично ниво не съществува, защото в лабораторни условия няма абстрактни ситуации, така че вместо да се съобщават факти, има само интерпретации; а поради квантовия феномен ние твърдим, че на теоретично ниво също няма безпристрастност, тъй като самият наблюдател влияе върху наблюдението. Научната безпристрастност, или непредубеденост, все повече мутира в гъвкава неутралност.
2. Нравствената неутралност означава агония на възхищението, а смъртта на възхищението води до духовен цинизъм. Противоотровата срещу това е да назоваваш нещата с истинските им имена: ангелът е ангел, а да наречеш крадеца крадец, не е грях!
3. И накрая, размиването на доброто и лошото, относителността на моралните категории не е равнозначно на мистичното преживяване на единството. Мистичното преживяване те въздига, а относителността те дърпа надолу и лесно води до емоционална парализа. Духовен провинциализъм е, когато залиташ към периферията вместо към центъра, когато вече не посягаш към наличните духовни ресурси, а се задоволяваш със заместители и когато вярата е подменена от идеология.